v

 

 

 

СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ В Р А Б Е В О

 

ПАВЕЛ БОРЖУКОВ - БОРЖИ

 

Павел Боржуков – Боржи публикува първите си стихове в литературния печат в началото на 80-те години. Част от тях са писани в Троянския балкан, където е роден авторът им, село ВРАБЕВО. Завършил е испанска филология. Следвал е също история на изкуствата и българска фолология. Работил е в различни поприща : театър, радио, журналистика, преподавател и други. По настоящем е учител в едно

софийско езиково училище и хонорован преподавател по испански език в СУ “Св. Климент Охридски”.

Павел Боржуков – Боржи е автор на седем книги

с поезия. Издал е също и други четири с разкази, есета, очерци и репортажи. Негови стихове и хайку са публикувани на английски, испански, сърбохарватски и японски езици.

Ето имената на някои от стихосбирките от които ще ви представя негови стихотворения : “Проклета и благословена”, “Избухнали сънища”,Вместо вечност – любов”. Ето имена и на други негови книги : “Има ли сведетели” - есета, “До колене в залеза”- поезия,”Чудаците от Врабец”- разкази, “Сервантес и Кавараджо” - поезия /превод от испански/ и още много други.

 

“ Проклета и благословена !

Ти си знак на божественото начало в човека, толкова силно и неконтролируемо, че граничи с диаболистичното. И си оня заряд, който крепи връзката между душите, усещането за принадлежност към човеците.

Ти си другото измерение на човешкото съществуване, пречистването на духа, път към единението с вселената.

Унищожителна и животворна, човешка и божествена, земна и неземна, бъди благословена,

ЛЮБОВ “

Павел Боржуков – Боржи

Стихосбирката “Проклета и благословена “ изли-

за 2001 година.

Трижди проклета съдба! Тази, която не можеш да избираш, да прекрояваш, да разменяш.

Сигурно е всмукала в себе си по нещо от плацентата на някоя вироглава баба и от необуздания нрав на отдавна забравен прадядо.

А не дай ,боже, да е замесема с пръст, в която е останал корен от “лудниче”!Тъй, сигурно, ще да се е казвало билето, с което са орисали синовете на вятъра. Те вечно тичат подир него. Родилният им вик кънти, където и да отидат, стряска летаргията на вечно спокойните съвести.

Орисани са с проклятието да виждат изкривеното и да ги боли непоносимо.

Там, където другите се засмиват снизходител-

но, те размахват донкихотовски меч, където другите замижават, за да отминат нечие чуждо страдание, техните зеници се разширяват девет пъти, там, където другите изпълзяват, те се пребиват поради неумението да лазят.

Често си отиват рано от божия свят. Времето ги превръща в смътен спомен, избуял понякога, във вироглава родственица или непреклонен внук, които хукват с вик подир вятъра.

Проклета съдба – трижди проклета !!!

И да можех, никога не бих избрал друга, не бих те прекроил, нито разменил.

Благословена съдба.

 

• * У П О Й К А Н Я М А *

 

Няма лек за болка

ръфана от вълчи зъби,

трябва да я стискаш в шепи

докато поемаш дъх ,

да наточиш скалпел на сърцето

и изрежеш тъканта до кокал.

Не помага змийско биле

в рана от отрова,

нужен е в кръвта ти бунт срещу дявола и бога,

да посипеш раната с барут

и запалиш сам фетила.

Нито има жилави конци

за разкъсано отвътре,

сам неистовия вой

трябва в нервите да вденеш

и зашиеш всичко без упойка.

Вълците – те бягат от човека,

змийската отрова се преглъща...

Няма, само няма лек, ни куче,

за вълка приклекнал в теб,

за отровата от завис

и разкъсаната вяра.

Трябва всичко сам

до кокал да изрежеш,

а упойка няма !

 

• * ДА БЪДЕШ МЪЖ *

• Да бъдеш мъж е съдба -

• болка стисната в челюсти,

• кости, които хрущят неогънати

• и сухи очни дъна,

• в които потъва мираж от оазиси.

• Да бъдеш мъж е повеля -

• вървене към някого, когото не знаеш,

• мишена и упор за стреляне,

• поличба за смърт и за раждане.

• Да бъдеш мъж е дълга

• да живееш дори и обречен

• със захапан от ярост език,

• да се изправяш без колена,

• когато си паднал обичайки.

• В безкрайната нощ изгаря звезда -

• пак някой умира без свещ и без път,

• остава диря от звездния прах,

• остава съдбата на мъж.

•  

• * АВТОПОРТРЕТ *

• Ван Гог ме е обсебил тази нощ...

• Топя перо във лунната палитра

• и къс по къс рисувам себе си

• без огледало, втренчен в паметта си.

• Духът на Майстора все тъй кърви

• и чака да довърша на луна,

• преди да кръкнат първите петли.

• Мъглявини или пък облаци

• обърнаха наопаки луната.

• От тъмната страна на паметта си

• нанасям сенките в портрета:

• на подъл страх, премазано достойнство,

• на думи казани без вяра,

• насилени усмивки, поломени,

• любов захвърлена нелепо,

• желания възлумнали от вино

• и озлобление , родено в самота.

• Пропя петел

• и сенките се рейнаха във здрача.

• Луната се обърна пак анфас,

• но вече бе с отрязано ухо.

 

• * П Ъ Т *

• Не искам аз съдбата

• на крайпътната табела -

• годините да ме застигат

• на все един и същи кръстопът.

• Не искам твърдост на скала -

• мълчанието с тишината да споделям,

• да чакам вихри бурите да вдигнат,

• за да усетя твърдата си гръд .

• Не искам да съм вечен като лед

• сковал годините с пустинна мощ,

• не сетил нивга тръпка на човек

• и никому не дал любов.

• Но знам – съдбата е неумолима...

• Затуй ако ще бъда лед,

• то нека да съм леден къс

• и вместо столетия

• до вечността опрял

• да плувам само ден

• сред светлина и водни пръски

• и стига ми

• че в спектъра съм изгорял.

• Ако ще бъда пък скала

• надвесена над пропаст,

• то нека да се срина с громол

• и стига ми,

• че ще летя,

• преди да се разбия долу.

• И ако споделя съдбата

• дори с крайпътната табела,

• то нека е на оня кръстопът,

• до който стигна срещу вятъра -

• ще соча пътя без да се отделям,

• ще соча неизминатия път.

•  

 

• * ТИШИНАТА *

• Атавистична тишина се стича

• от сталактитите на пещерите -

• с влудяваща китайска капка

• брои годините на нов палеолит;

• неуязвима, плътна тишина,

• която глъхне между хората

• и кондензира в бивщите огнища

• кристалите на нови сталагмити.

• Задгробна тишина е тя,

• която вкаменява капките любов,

• във нея онемяват двама души

• преди да проговорят помежду си.

• Най-сетне вик продънва тишината...

• Но туй не е ли моя вик

• след каменем апокалипсис:

• - Хей, други живи има ли ?

• По-страшна тишина от тази няма -

• да чакаш знак сред вкаменелости

• да викаш, за да чуеш ехото.

• А пещерната мечка в мен

• заспива в летаргичен сън -

• ще спи до вкаменяване.

• Не знам дали ще ме събуди вик

• на някой друг разкаменен,

• но знам, събудя ли се сам

• ще бъде пак с човешки вик,

• а не с ръмжене.

•  

• * ПЪТУВАНЕ КЪМ ИМЕТО ТИ *

• На сина ми Огнян

• Докато вървях към твойто име

• нямах стряха, нито огън .

• Духах в шепи грейка от огнище

• пламнала в далечен мит,

• в който ноктите и клюнът

• на орела-хищник

• все тъй късаха гърдите

• на дарителя-езичник.

• Огънят накладе жертвеник

• да догори последните жреци

• на вярата,

• а хусиската свещена простота

• коленичеше мистично

• пред езиците на кладата.

• Но като светкавица на гръмовержец

• лумваше от всеки непокръстен

• по една крилата мисъл-феникс

• и пробойваше вселената,

• заредена

• с оня същи и насъщен огън.

• До като вървях към твойто име

• се научих сам да паля огън

• с кремък от скалата на титана

• или триейки до дим

• древните два сухи клона.

• И разбрах, че с име

• можеш да запалиш огън,

• но без собствен огън

• името не може да гори.

 

• * Б А Щ А М И *

 

Четирите страни на света

бе събрал в пшеничен юмрук

и роеше по тях семена

сякаш обсебен от житния дух.

Лете, планинският сърп

скършваше плавния бяг

на зеления вятър ,

сънното утро пръхтеше

на слънцето в медния съд,

Все осъмваха в изгрева двама -

той като древен атлант,

здраво прегърнал земята,

докато черната сянка на мама

не остана сама сред житата.

 

• * САТАНАИЛОВО КОПИТО *

• На Димитър Ленгечев

• Сред руйналото вино в Каменната сватба

• открих и твойта недопита чаша -

•  

• надмогнал жаждата бохемска

• на дъното оставяш винаги и за мастило.

• Топиш перото се наточено в танина

• и писват гайди, младоженката зачева,

• а над суетата мирска чувам как гласа и:

• “Драчка ми е, мамо, Сифковската

• чьоста гора...”

• Сватбарите от виното ти оживели

• полека-лека пак се вкаменяват,

• приятелите вече изтрезнели

• си тръгват с по едно разпятие,

• а ти над чашата си недопита

• забъркваш новото Сатанаилово копито .

 

• * О Б Е Т *

 

Земя ли си,

която птиците облитат

или небе,

което устните напиват ?

А може би сърце,

в чиито вени се изтичат

сгъстените от моя миг

пространство, време и безкрай.

Дали не си пристанище

прегърнало прибоя

или пък връх

кръстосан от светкавици -

вражда и обич,

събрал посоките на ветрове

и хора ?

Съдба на българи -

това си !

Белязан съм от твойта орис

и думите ми ще треперят голи -

или като тебе кървави,

или солени от потта ти.

 

• * Ш Е П А З Е М Я *

• Ако е нямало кожени шлемове

• и конско месо за трапезата,

• ако е нямало козяци

• и корени дъбови -

• днес да съм сечен от белези,

• вълкостръвен в набезите,

• да съм роден без постеля,

• а Балканът изровен до голо.

• Меч вместо шлем

• е запазил главата ми,

• езикът ми кървав

• задавил глада ;

• затуй съм със корени дъбови

• завързали в гордиев възел

• шепа изконна земя .

 

* Х А Н Ъ Т *

• От копитата на коня се търкулва

• лунната подкова над Мадара ;

лунен призрак е ездачът,

но ще може ли на три копита

сам да продължи във времето,

без четвъртия си знак за щастие ?

Затуй, научил се от степни вълци

не цвили, а протяга врат и вие

срещу лунната подкова,

потъва на половина във скалата

и бавно вкаменяват

българския Свинкс....

 

• * Б Л У Д Н И Я Т *

• Забързват срещу мене стрехите,

• потънали в най-ранните ми приказките

• и натежават двойно греховете ми

• на живите икони пред очите .

• Ще ме прекръстят ли с усмивка

• и благословят с отворена врата ?

• Ех, знам, не са те ангели,

• а дяволи от мен по-жилави,

• с отъпкана под себе си земя.

• В лицето ми полазва вятърът,

• позна ме, радостно изсвири,

• почакай, тук свой от чужд делят

• по дланите !

• Протягам моите...

• В едната шепа пръст

• от разни светове ,

• а в другата сърце -

• дойдох за просветление

• при моите балкански дяволи .

 

* ЩЕ ПУСНЕМ ГЪЛЪБИ *

•  

Не тръгвайте без талисман

към Елдорадо !

Вземете детската рисунка

на България !

Не е ли тя библейски кораб

заседнал след Потопа

сред рифове от кремъчни скали ?

Макар да го нарекоха “Ковчег”

не носи смърт,

а сътворение.

Почакайте,

не тръгвайте до отлива -

ще пуснем гълъби,

които ще достигнат сушата !

А може би библейските сказания

да не предсказват нашата съдба,

но старото корито на България

е по-добро

от океанския “Титаник “.

Почакайте,

не тръгвайте до отлива,

ще пуснем гълъби,

които ще гнездят на суша !

 

* ДАЛЕЧЕ ОТ ВАС *

 

Далече от вас , невръстници мои

и от вас, приятели,

недовършили спора,

от южната нощ

тъй кратка, за да се върна

и тъй дълга, за да ме чакаш сама;

Далече от вас, хора,

с които обичаме една и съща земя.

Все виждам

как точите ръст след хвърчилото,

пак споря така

притиснал масата с длани,

пресичам отново нощта,

за да прекъсна нечие очакване -

и тук има усмивки, дъх на земя.

Непозната е само тази ловка ръка,

която дърпа връвта на летежа

и масата тъй гладка и нова,

нощта наситена с прекалено присъствие -

далече от вас, хора,

с които обичаме една и съща земя .

Прага – 81

 

* КИПЪР В ЕДИН МИГ *

• Едно тъй дълго чакане

• да видя тази чудодейна пяна,

• да стъпя на скалата,

• стаила сянката

• на древния ваятел от Мило.

• Едно прекъснато пътуване,

• достигнало със поглед Фамагуста

• продължи в най-синьото море.

• Едно момиче, сплело присти

• заклина нечие оставане,

• един единствен стих

• напира,

• нажежен от пясъка...

• И Кипър се търкулва

• като ябълка

• между Афродита

• и кървавия Марс.

•  

• Фамагуста – 80

 

• * Г О Т И Ч Е С К О *

• За седем дни загубих гласа си,

• загубих го сред чуждата реч,

• гласовете, на които съм нужен

• онемяха,

• остана петно от стопеното ехо

• на снежен човек.

• Вълкът ми стана тък близък,

• че всички негови приказки

• отпуснаха лапи до мойта умора.

• Настръхнали готически кръстове

• възпираха дявола в мен

• да не скверни катедралите.

• Зат

• уй ли завиха по вълчи

• очите ми,

• когато момичето трепна горестно

• на спирката

• и вкопчи пръсти в косата си ,

• полъхнала вятър ?

• Трамвайния звън ни повлече,

• но то се възпря,

• пропусна минутите щедро,

• за да размаха коса подир мен

• и да откъсне вместо сбогом

• от устните една усмивка -

• ехо от човешко сърце .

• Прекръсти се дяволът в мен

• и готиката докосна,

• без кръст, само с пръсти сърцето ми .

 

Виена – 78

 

• * З А Ч Е В А Н Е *

• Наистина ли има хора,

• които никога не могат да се влюбят,

• защото знаят -

• любовта е кръг,

• описан в тъмнината на цигара,

• несъществуваш,

• в който влюбените се затварят ?

• Дали е обедняла любовта

• или всмукали в кръвта си недоверие

• от заразената утроба на века

• сърцата ни са закърнели ?

• Затуй ли и сърцето като котва

• протрива вените, за да потъне,

• но люшкано от бряг до бряг

• в живота

• захапва само песачливо дъно ?

• О, докога ще се прецеждат чувствата

• през филтрите на електронни мозъци,

• все тъй ли ще се влюбваме изкуствено

• и страдаме от неоткрити диагнози ?

• Човек,

• когато се роди,

• едва тогава е заченат,

• а първият родилен вик кънти,

• когато любовта разжари вените.

• Наистина ли има хора,

• които цял живот остават си

• зачатия,

• защото знаят –

• любовта е кръг,

• описан в тъмнината от цигара ,

• несъществуващ,

• в който влюбените пак изгарят .

•  

• * ПЛАНЕТА НА ЛЮБОВТА *

• Капилярите не издържаха налягането .

• Микрошевовете не спряха капките

• на любовта.

• За седем дни

• бяхме сътворили своя земя,

• но забравихме да и вдъхнем атмосфера.

• Нейната орбита пресичаше полета

• с космически студ ;

• вместо с прегръдка

• всеки се загърна в мъха на своите дрехи.

• Сърцата замръзнаха,

• защото нямаше вече вълни

• и солта не беше достатъчна.

• А вселената кръжеше,

• вятърът търсеше запор,

• но никой не искаше пръв да вдигне

• бяло платно.

• И тревите стояха безжизнени -

• огромен натюрморт

• между земята и подзвездието