СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО
НИКОЛАЙ ХРИСТОВ ЗАЯКОВ
/ 1940 - 2012 /
Избрани стихове от стихосбирката “ЕШАФОД “
-
- 1985 г
-
Първа част
-
-
# Е Ш А Ф О Д #
Засилил съм се да засея,
където друг човек е сял.
Живея чужда одисея
и песните ми друг е пял.
Но аз напъвам фанатично
наследствения си талант.
И моя дом ще е кирпичен,
и моя дом ще е с таван.
Аз никога не ще насоча
в небето своя телескоп.
И рима радостна и точна
не ще си изкопая гроб.
Не вярвам даже да отида
от селото си по-далеч,
че в стихове ще се зазидам,
че ще ора с музеен меч.
Дали изобщо ще дочакам
спокойни древни старини.
Дали е тръгнал вече влакът
със преброените ми дни.
Не знам, но съм самичък в мрака
на мрачния си небосвод.
И стъпалата скърцат, сякаш
са стапала на ешафод.
###
Проблясва слънце като пладне.
И този стих е натъкмен.
И светят хризантеми златни
от дълга нощ , от кратък ден.
И всичкият живот наоколо
е само спомен за живот.
Гори нерадостният огън
всред едностаен небосвод.
Съдба, призвание и роля
надуват бойния си рог.
Но аз съм тук, за да измоля
вината си от някой бог..
Но аз тук за да узная,
че в нещо съм се провенил.
Началото подготвя края.
Новороденият е бил.
Ала поетите безумно
кръстосват над вода и твърд -
досегнати от груби думи,
недосегаеми за смърт.
# М И Н А В А #
Минава животът, от камък на камък подскача.
Прашинката свети в случайния лъч.
Човек се завръща, обзема го здрачът,
и няма в сърцето му злъч.
Стои в полумрака, стои полумрачен,
заспива, но слуша на сън.
Минава животът, от камък на камък подскача.
Прашинката пада със звън.
Топи се човекът, мълчи едностайно,
и няма той в мрака черти.
И как е случайно, и как е незнайно,
че може да блесне във стих.
# О Р И С А Н О #
Може би няма птици да мътят
на гнездото в изящния съд.
Може би не тревясъл е пътят,
а тревата е станала път.
Може би този камък е дялан,
за да няма различни лица.
Може би този смях е печален
и децата са просто деца.
Може би комунигата цъфна,
за да има в природата ред.
Може би тази песен е кръвна
връзка с някакъв бъдеш поет .
Може би. Аз не зная. Забравих
словореда, обърках реда.
Ех, беда е, че имаше слава,
и е славно, че има беда.
Че изконният път на човека
е пресечен от някакъв знак.
Че орисана , всяка пътека
пътеводно пътува към праг.
Но главата ти вееше знаме
и не виждаше тази глава,
че зад прага вратата я няма
и че краят е просто това.
# П О Л У М Р А К #
До сърцето на дървото,
до самата плът.
До адреса на писмото,
до самия път.
Пада равен, пада снежен,
най-обикновен,
безадресен и копнежен
денонощен ден.
Посред шум на пропелери
лъч един лъчи.
И снежинки падат ,черни ,
и човек мълчи.
И какво ли ще поиска
той за своя глас.
Може би незнайна мисъл
му внушавам аз.
Може би от мен до него
пътят да е прав.
Може би върви човека
според своя нрав.
Аз познаван тези стъпки,
тоя полумрак.
И душата има кръпки,
но душа е пак.
# З Д Р А В Е Ц #
В тъмнината старателно диша
романтичната болна жена.
И луната е бледа и книжна,
ала наша , семейна луна.
Зад завесата чатка с копита
умореният селски пегас.
Свирят частно и честно щурците
и ги слушам единствено аз.
Веромно и ласкаво лято,
капка юли до капчица мед.
Неспокойно заспива жената
на ръката на своя поет.
И поетът остава самичък
с тези бледи, семейни звезди.
Тъй забравен от всички, трагичен,
той не беше поет и преди.
Само прякор такъв му остана
от небивали някога дни,
телефонът на някой си Цанев
и на Кирил адреса ленив.
Но какво да се прави, умира
даже тази идея за мост.
Извинявам се, но не намирам
топла дума за ден като тоз.
# К Р Ъ Г #
Тишина като пазва и радост.
И небе от топола.
Нежна дума разнежено пада
до леглото, леглото е голо.
Всичко тук е съвсем безвъзвратно,
има сълзи, но няма очи.
В дъжделивото есенно лято
оперетно пейзажът личи.
Любовта е балконна и строга,
с тихи чехли, пране и таван.
Любовта е от огън до огън,
и кръгът – изнапред очертан.
На фасадите погледа стъклен
неотменно прониква във мен.
И трудът ми е черен и пъклен
като надписа “Вход забранен”
# О П Т И М И С Т И Ч Н О #
Ярко слънце, слънчасали ярки,
и петел – реквизитен и глух.
Тук писмата пристигат без марки
и дъждът приземява се сух.
Тук е вечна, далечна провинция
с разнебитено прашно небе.
Тук се помнят подкови и клинци
и пред бога се дава обет.
И от време на време се давят
черни кучета с бяла луна.
В стародавната улична врява
може пак да си вземеш жена.
Вероятно е даже да срещнеш
книжна сянка от някакъв век.
Мои доменни глинени пещи,
мой домашен световен човек.
Частнособствено в теб се разхождат
глуповати и цветни петли.
Но додето се сетиш за ножа,
трябва цял ренесанс да боли.
# К Р Ъ С Т О П Ъ Т #
На прага на прозорица,
във стаята на мрака,
живее богородица
от Врабево. И чака.
Живее тя с оплакани
от всички ни ръце.
Животът е за лакоми,
смъртта е за сърце.
И думите са истински,
ала фалшив – гласът.
Замислено замислени
стоим на кръст и път.
Това е богородица.
До нея младенец.
Не вярва тя във болница,.
а в трънче от венец.
Смирено е притихнала
зад страшната стена,
захвърлената в стихове
забравена жена.
О, мамо, вест и вестник,
снежинка и печал.
От Врабево до Брестник
сиротно съм живял.
# К А Л Е Н Д А Р #
След облака ще дойде облак,
след синевата – синева.
И неизменно и задгробно
ще се редува все това.
Ще падне семето случайно -
ще се изправи по закон.
И дума ще блести незнайно
на някой героичен склон.
А ние – преобикновени,
вървим след бръчки и лица.
Пулсират джобно и настенно
марксическите ни сърца.
Не свършват черните ни нощи
и дните са като капан.
Но някой живописва още
върху световния таван.
Вървят звездите, обкръжени
от звездния си календар.
И думите са нажежени
от гениалния огняр.
# О Б Л А К #
Преминава щастливият облак
над притихнали слепи села.
Пада дъжд магнетично и топло
и тревите изправят чела.
Между две гръмотевици къси
светлината опъна конец.
Песента на щуреца се скъса
и остана той само щтурец.
И тогава пристигна човекът.
Старомоден със своя чадър,
той вървеше сред огън и екот
и чудат , и свереп, и добър.
Беше той и изискан, и смачкан,
и пуфтеше с цигарата мокра.
Той избираше всякоя крачка
и попадаше всеки път в локва.
Беше смешен човек и просторен,
и заемаше целия път.
И вървеше чадърът ,разтворен,
а пък беше престанал дъждът.
# О Р Ъ Ж Е Й Н И Ц А #
Под дървото на приятелството, старото,
в сянката на твоето сърце, прободено.
Може би тук наистина да е България,
и градът да е на селяните роден.
Може малкото човече до дървото
на сърцето си с изображението да е сраснало.
Може да си има свои горести и злото
и доброто също можело да е опасно.
Има нещо родно, и затънтено, и вероломно
в старите приятелства и в чистокръвните момчета.
Не сърцето, а стрелата пази спомен,
спомен или помен за поета.
Как сгъстява се животът, и мастилото ,и тази вечер.
Как непоетично е да слезеш от Бълкана.
И ръката на приятелството стига тъй далече,
сякаш в оръжейница е изкована.
Стихове от стихосбирката “ ЕШАФОД” - Първа част
Автор: Николай Заяков - / 1940 - 2012 г. /
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!