v

 

СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО

НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ /1940-2012г. /

СТИХОВЕ ОТ СТИХОСБИРКАТА “ ЕШАФОД “

• - 1985 Г. - Втора част

•  

• # П Л О Щ А Д #

• Ти си тук, в тази стаичка хладна,

• и на този спокоен площад.

• Лекокрило и меко си паднал.

• Тук за теб ще е целият свят.

• Тук ще идват умрели и живи,

• вехти думи , сегашни сърца,

• и бездарници, и талантливи,

• и лица, и съвсем без лица.

• Тук ще капят листата наесен

• и напролет трева ще цъфти.

• Тук животът ще става на песен,

• и ще пееш безжалостно ти.

• Тук ще имаш приятели верни

• и неверни, да знаеш това.

• Ще ловиш новите вечерни

• и по някога черни слова.

• Пребивавай спокойно и хладно

• в тази стая, на този площад.

• Лекокрило и меко си паднал,

• а изохкал е целият свят.

 

# В О Л Я #

Ако камъкът имаше воля,

би туптял в тази моя ръка.

Ако конят играеше роля,

той не би се препънал така.

Ала камъкът става упора

и студено блести на върха.

Ала конят разсича простора

и надвил е, надвил е страха.

Зная аз: и смехът, и теглото

относително имат тегло.

А поетът е яхнал седлото

и самият е станал седло.

Той прешпорил е своята дума

и така лекогрива е тя,

че когато го стигне куршума -

и куршума е вече възпял.

Под пълзящата сребърна капка

като глобус е твойто лице.

Ако този смях свърши внезапно,

този стих има слабо сърце.

 

# П Л А Т Н О Х О Д #

Сред пукотевици и врява

върви поетът като дъх.

Той свои ребуси решава,

самичък си бележи връх.

Приятелят ще го потупа,

но кой ще го обикне, кой !

Макар да е поет, е глупав,

за туй се доверява той.

За туй сърцето му се хвърля

в приятеля без парашут.

И неговия стих е хвърлей

от някой здрав до някой луд.

А може би това е орис,

орисана от ориста .

Дори в сълзата има корист

и как е платноходна тя .

Потисник в роб се въплътява,

а синините – в синева.

Ако врагът те е забравил ,

приятелят е за това.

 

# П О Д В И Г #

Да нямаш нищо, никого да нямаш,

самичък в тъмнината да мълчиш.

Сърцето ти да зее като яма

и ти чакаш с вързани очи.

И всичката човешка съпротива

чрез твоя подвиг да се съхрани...

Наистина това не ти отива,

все тъй обикновен си остани.

Бъди като лалето постоянен,

сезонен и самотно извесен.

Дори е позволено да си странен

и в някой стих да блеснеш отразен.

А най-добре бъди какъвто беше:

уплашен и смален пред листа бял.

Не се превземай и не бъди смешен.

Плачи, ако до кръв си преживял.

А иначе денят е благодушен,

пролайва куче, въздухът кънти.

Сложи ухо, земята си подслушай:

тя скърца, ала все пак се върти.

 

# Р Е К В И З И Т #

Този шум стародавен,

тази млада трева.

Не, не се заседявам

между под и таван.

Мойта сцена е стръмна,

с театрална гора,

ако някога гръмна,

то ще бъде игра.

Ако някога хвърля

фереджето и аз,

смятам първо на първо

да го хвърля на глас.

За да няма обратен

и спасителен път.

Нито евтин театър.

Нито Хамлет от плът.

И когато проблесне

реквизитна звезда,

мойта мъничка песен

ще разтърси града.

 

# С Т О Л И Ц А #

Дълбоката провинция на думите.

Кръгът ,от тебешира очертан .

И светлото, и светлото безумие

по тъничкия ръб на вечерта.

Каква неописуема надежда,

че този свят е свят от мойта плът.

Как този дом полека се навежда

и аз повтарям неговия път.

Не беше леко, не, не беше леко

да гледам моя образ похабен.

Провинционален беше не човекът

и не провинционалното небе.

А тази преднамерена и чиста

усмивка на поет и санитар.

Фриволното заглавие на вестник.

На думите възвърнатия чар.

Това е дом и той красиво пламва,

красиво и докрай ще изгори.

Тъгувай талантливо. Ако трябва,

нов дом и нови думи сътвори.

 

# С Ъ Р Ц Е #

 

Как е тихо и радостно тука,

в тази стая с перде от чаршаф.

Вдъхновено машината чука

и поетът блести като граф.

Ала в този салон едностаен,

в старомодния този разкош -

остарява поетът, незнаен,

самомнителен, мнителен, лош.

Остарява гласът му и става

анонимен и неразличим.

И отива си старата слава

като стар допотопен режим.

Не, ръката му вече не вае,

не усеща, не помни дори.

Като тромав, несигурен паяк

той зад бръчките свои се скри.

Гардеробът погълна накрая

всеки спомен и всякаква жал

И жена му не иска да знае,

че до нея поет е живял.

Колко просто и колко фалшиво

всяка дума прощална звучи.

На поета ръката е жива,

а сърцето му вече мълчи.

 

# С Е Л О #

Високо ходи славей

и слънцето цъфти.

И песен отстоява

това, че ти си ти.

С милувка възрожденска

минава вятър тук.

И този стих е фреска

от някой самоук.

От някой непреклонен,

но все пак преклонен.

И този стих е спомен

за спомен и за мен.

Приятели ,високи

до славей, до щтурец.

Приятели във огън,

в езиче на звънец.

Възпявайте стократно

единствения свят.

Тук слънцето е златно,

но адът си е ад.

# К А Т О В С Е К И #

Да прекрачиш в здрача,

дъжд да те вали.

Мъжки да заплачеш .

И да те боли.

Не да си измисляш

творческа съдба.

Не да я описваш

с лира и тръба.

Да преминеш мостта,

който води тук.

И да бъдеш просто

като всеки друг.

Да обичаш тихо,

с влюбена любов.

Да вървиш открито

към жена и бог.

Трябва да се вричаш

в миг, а не във век.

Как е политично

да си жив човек.

 

# С И Н Е В А #

В синевата на извора бистър

пада лъч и се чупи на две.

И врабчетата пеят лъчисто.

И човекът е богочовек.

Гълъбицата нежно повтаря

своя празничен, празничен зов.

И бръшлянът опасва дувара

като меден старинен обков.

Мой живот, като синьо манисто,

от сълзата си ти построен.

И сълзата е толкова чиста,

че от нея коват острие.

 

# Х Ъ Л М #

На зеления хълм , на зеления хълм,

и разноцветната цветна ливада,

бе след обед зелен на зеления хълм

и сърцето ни още бе младо.

И усетих за миг, че ми спира дъхът,

тъй щастливо ми бе, че съм млад.

Поетично белееше белият път

с ежедневния делничен свят.

Като в някакав стих, като в някакъв сън

постепенно часовникът спря.

Нейде звънна стъкло и стократния звън

се размеси с прашец и със прах.

Стана тихо и пак като в сън, като в стих

приближаваше мама към мен.

Аз полека, полека пейзажа изтрих

и заплаках на хълма зелен.

 

# З О Р А #

Чернее се небето

на зимната зора -

над черните дървета,

над черната гора.

И мислите са черни

във тоя черен век.

Жените са неверни.

Подлецът е човек.

Усмивката е грозна.

Небето е от плат.

Пегасите – обозни,

поетът – авангард.

Но блъска в сърчицето

на някой арлекин

едно момче проклето,

един отчаян син.

Той хвърля присмехулно

метафорите зли

над айфелови кули,

над лондонски мъгли.

И в простите вечери

на селски градове -

жена ще се намери,

света да основе.

Защото той е просяк,

облечен като принц.

Защото е въпросът

на всички към един.

 

# Ф А У С Т #

Мигът лети като последен

но ти на две го посечи.

Ти нямаш време да погледнеш

добра жена с добри очи.

Ала стрелата вече знае

кое сърце да порази.

Това не бива да е краят

със театралните сълзи.

Това не трябва да е пролог

към някакъв живот без смърт.

Не всеки фауст има роля.

Не всеки Фауст е добър.

За онзи, който ще я чуе,

бучи подземната вода.

И зверовете ще обуят

отново старата следа.

Но ти възпри, ако си мъдър,

мигът, часът, самия ден.

Бъди поет, ако ще бъдеш.

Живей, от думите сломен.

 

# Н Е Л Е П О #

Тази сутрин дъждовна и стара.

Този седми приземен етаж.

Татко сяда до мен издокаран.

Заповядай, подканям го, яж !

Той мълчи. Той е тъй не естествен.

Срешу него - грамади пране ,

многобройни антени, и вестник .

И – диоптърно той настанен.

И нелепи съседи нелепо

на вратите си дълго звънят.

И отварят се крепост след крепост.

И насищат се обич и глад.

Аз го виждам съвсем не издържа.

Беклемето ще мине пеша.

В село Врабево той самодържно

ше царува над дом и душа.

А до мен, сред етажите стръмни,

сред кварталната мръсна мъгла -

телефонът внезапно ще звънне

като счупени с гняв очила.

 

# С И Н О В Е #

Ще има нощ, ща има ден,

след него друга нощ.

Ще има неуспял студент,

и син ще има, лош.

Ще има черни небеса

и птичи песни, черни.

Ще има капчици роса

по думите неверни.

Глухарчето ще се развее

над моя южен връх.

И топъл дъжд ще се излее

като небесен дъх.

Ще има синьо и зелено,

и облачни бразди.

Ще завъртим това вретено

сред другите звезди.

Въздишката ще скъса моста

от днес към други ден.

И тоя свят ще бъде просто

във оня продължен.

 

# Ч Е Р Н И Т Е Ж Е Н И #

В тази тишина непоправима

мъртвият е повече от жив.

Той лежи с проникновено име,

в неудобен нов костюм лежи.

Черните жени го гледат строго,

сякаш е виновен, че умря.

Може би ще призовават бога,

може би от бога ги е грях.

Може би ще споменават оня,

който си отиде непростен.

Той стои на снимката, до коня,

в някакъв безбрачен юлски ден.

Поводите меко отразяват

блясъка на някаква любов.

Черните жени не му прощават

даже пред замръналия ров.

Само тая дето бе до него

тридесет и четири лета -

тя го стрелна призивно и леко,

както, вярвам, бе дошла смъртта.

 

# Д Е Н #

Обло е небето

в обедния час.

Обредно живеят

образите в нас.

И пръстта синее,

тая южна пръст.

Може би съдбата

има тука пръст.

Може би е просто

писано така -

слънце да целуне

твоята ръка

в тоя ден изписан,

зографисан ден,

от Ноември слисан

необикновен.

Глъхне твойта лира

в слънчевия мрак.

И сърцето спира

просто като влак.

 

# И Г Л А Т А #

Минават по баирите

лисичета със звън.

И лъкатушат дирите

на някой зимен сън.

И слънцето огромното,

като ведро се плиска.

И думите ти, скромните,

прозрачно живописват.

Контурите, извивките,

лъчът на всеки стрък.

Очите. На усмивката

изопнатият лък.

От слънцето докоснати,

и ние сме слънца.

Очите ни са боднати

хербарийно в света.

Но ние превъзмогваме

музейния екстаз.

Каноните и догмите

агонизират в нас.

Да, тялото е същото

зад тънката игла.

Но домите са къщите

на нашите дела.

 

# К Р Ъ Г О З О Р #

Не искам до дълбка старост

да доживея вкаменен.

Неща толстоевската гара,

дори да има нещо в мен.

Не искам сухите усмивки

връз изсушените лица.

И съжаление не искам

от жалостивите сърца.

Ако е старостта огромна,

ще чакам търпеливо ред.

Бих искал само да не помня,

че бил съм някога поет.

Бих искал думите спокойно

да преминават в паметта.

Бих искал да съм стар достойно,

ала какво ли е честта.

Когато няма да създаваш

дали си ти или си друг.

И срещу теб се съюзяват

старик от там с младеж от тук.

Когато със усмивка блага

се спуснеш в своя кръгозор.

И думите ти ще избягат

от тебе като от затвор.

 

НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ

/ 1940 - 2012Г. /

Стихове от стихосбирката “ ЕШАФОД” - 1985 г.

• - Втора част

 

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

•