Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2012 23:37 - СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО
Автор: kolevm38 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1345 Коментари: 0 Гласове:
0



v

 

СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО

НИКОЛАЙ ХРИСТОВ ЗАЯКОВ

/ 1940 - 2012 /

Избрани стихове от стихосбирката “ЕШАФОД “

  • - 1985 г

  • Първа част

  •  

  • # Е Ш А Ф О Д #

 

  Засилил съм се да засея,

където друг човек е сял.

Живея чужда одисея

и песните ми друг е пял.

Но аз напъвам фанатично

наследствения си талант.

И моя дом ще е кирпичен,

и моя дом ще е с таван.

Аз никога не ще насоча

в небето своя телескоп.

И рима радостна и точна

не ще си изкопая гроб.

Не вярвам даже да отида

от селото си по-далеч,

че в стихове ще се зазидам,

че ще ора с музеен меч.

Дали изобщо ще дочакам

спокойни древни старини.

Дали е тръгнал вече влакът

със преброените ми дни.

Не знам, но съм самичък в мрака

на мрачния си небосвод.

И стъпалата скърцат, сякаш

са стапала на ешафод.

 

###

Проблясва слънце като пладне.

И този стих е натъкмен.

И светят хризантеми златни

от дълга нощ , от кратък ден.

И всичкият живот наоколо

е само спомен за живот.

Гори нерадостният огън

всред едностаен небосвод.

Съдба, призвание и роля

надуват бойния си рог.

Но аз съм тук, за да измоля

вината си от някой бог..

Но аз тук за да узная,

че в нещо съм се провенил.

Началото подготвя края.

Новороденият е бил.

Ала поетите безумно

кръстосват над вода и твърд -

досегнати от груби думи,

недосегаеми за смърт.

 

# М И Н А В А #

Минава животът, от камък на камък подскача.

Прашинката свети в случайния лъч.

Човек се завръща, обзема го здрачът,

и няма в сърцето му злъч.

Стои в полумрака, стои полумрачен,

заспива, но слуша на сън.

Минава животът, от камък на камък подскача.

Прашинката пада със звън.

Топи се човекът, мълчи едностайно,

и няма той в мрака черти.

И как е случайно, и как е незнайно,

че може да блесне във стих.

 

# О Р И С А Н О #

Може би няма птици да мътят

на гнездото в изящния съд.

Може би не тревясъл е пътят,

а тревата е станала път.

Може би този камък е дялан,

за да няма различни лица.

Може би този смях е печален

и децата са просто деца.

Може би комунигата цъфна,

за да има в природата ред.

Може би тази песен е кръвна

връзка с някакъв бъдеш поет .

Може би. Аз не зная. Забравих

словореда, обърках реда.

Ех, беда е, че имаше слава,

и е славно, че има беда.

Че изконният път на човека

е пресечен от някакъв знак.

Че орисана , всяка пътека

пътеводно пътува към праг.

Но главата ти вееше знаме

и не виждаше тази глава,

че зад прага вратата я няма

и че краят е просто това.

 

# П О Л У М Р А К #

До сърцето на дървото,

до самата плът.

До адреса на писмото,

до самия път.

Пада равен, пада снежен,

най-обикновен,

безадресен и копнежен

денонощен ден.

Посред шум на пропелери

лъч един лъчи.

И снежинки падат ,черни ,

и човек мълчи.

И какво ли ще поиска

той за своя глас.

Може би незнайна мисъл

му внушавам аз.

Може би от мен до него

пътят да е прав.

Може би върви човека

според своя нрав.

Аз познаван тези стъпки,

тоя полумрак.

И душата има кръпки,

но душа е пак.

 

# З Д Р А В Е Ц #

В тъмнината старателно диша

романтичната болна жена.

И луната е бледа и книжна,

ала наша , семейна луна.

Зад завесата чатка с копита

умореният селски пегас.

Свирят частно и честно щурците

и ги слушам единствено аз.

Веромно и ласкаво лято,

капка юли до капчица мед.

Неспокойно заспива жената

на ръката на своя поет.

И поетът остава самичък

с тези бледи, семейни звезди.

Тъй забравен от всички, трагичен,

той не беше поет и преди.

Само прякор такъв му остана

от небивали някога дни,

телефонът на някой си Цанев

и на Кирил адреса ленив.

Но какво да се прави, умира

даже тази идея за мост.

Извинявам се, но не намирам

топла дума за ден като тоз.

 

 

# К Р Ъ Г #

Тишина като пазва и радост.

И небе от топола.

Нежна дума разнежено пада

до леглото, леглото е голо.

Всичко тук е съвсем безвъзвратно,

има сълзи, но няма очи.

В дъжделивото есенно лято

оперетно пейзажът личи.

Любовта е балконна и строга,

с тихи чехли, пране и таван.

Любовта е от огън до огън,

и кръгът – изнапред очертан.

На фасадите погледа стъклен

неотменно прониква във мен.

И трудът ми е черен и пъклен

като надписа “Вход забранен”

 

# О П Т И М И С Т И Ч Н О #

Ярко слънце, слънчасали ярки,

и петел – реквизитен и глух.

Тук писмата пристигат без марки

и дъждът приземява се сух.

Тук е вечна, далечна провинция

с разнебитено прашно небе.

Тук се помнят подкови и клинци

и пред бога се дава обет.

И от време на време се давят

черни кучета с бяла луна.

В стародавната улична врява

може пак да си вземеш жена.

Вероятно е даже да срещнеш

книжна сянка от някакъв век.

Мои доменни глинени пещи,

мой домашен световен човек.

Частнособствено в теб се разхождат

глуповати и цветни петли.

Но додето се сетиш за ножа,

трябва цял ренесанс да боли.

 

# К Р Ъ С Т О П Ъ Т #

На прага на прозорица,

във стаята на мрака,

живее богородица

от Врабево. И чака.

Живее тя с оплакани

от всички ни ръце.

Животът е за лакоми,

смъртта е за сърце.

И думите са истински,

ала фалшив – гласът.

Замислено замислени

стоим на кръст и път.

Това е богородица.

До нея младенец.

Не вярва тя във болница,.

а в трънче от венец.

Смирено е притихнала

зад страшната стена,

захвърлената в стихове

забравена жена.

О, мамо, вест и вестник,

снежинка и печал.

От Врабево до Брестник

сиротно съм живял.

 

# К А Л Е Н Д А Р #

След облака ще дойде облак,

след синевата – синева.

И неизменно и задгробно

ще се редува все това.

Ще падне семето случайно -

ще се изправи по закон.

И дума ще блести незнайно

на някой героичен склон.

А ние – преобикновени,

вървим след бръчки и лица.

Пулсират джобно и настенно

марксическите ни сърца.

Не свършват черните ни нощи

и дните са като капан.

Но някой живописва още

върху световния таван.

Вървят звездите, обкръжени

от звездния си календар.

И думите са нажежени

от гениалния огняр.

 

 

 

# О Б Л А К #

Преминава щастливият облак

над притихнали слепи села.

Пада дъжд магнетично и топло

и тревите изправят чела.

Между две гръмотевици къси

светлината опъна конец.

Песента на щуреца се скъса

и остана той само щтурец.

И тогава пристигна човекът.

Старомоден със своя чадър,

той вървеше сред огън и екот

и чудат , и свереп, и добър.

Беше той и изискан, и смачкан,

и пуфтеше с цигарата мокра.

Той избираше всякоя крачка

и попадаше всеки път в локва.

Беше смешен човек и просторен,

и заемаше целия път.

И вървеше чадърът ,разтворен,

а пък беше престанал дъждът.

 

# О Р Ъ Ж Е Й Н И Ц А #

Под дървото на приятелството, старото,

в сянката на твоето сърце, прободено.

Може би тук наистина да е България,

и градът да е на селяните роден.

Може малкото човече до дървото

на сърцето си с изображението да е сраснало.

Може да си има свои горести и злото

и доброто също можело да е опасно.

Има нещо родно, и затънтено, и вероломно

в старите приятелства и в чистокръвните момчета.

Не сърцето, а стрелата пази спомен,

спомен или помен за поета.

Как сгъстява се животът, и мастилото ,и тази вечер.

Как непоетично е да слезеш от Бълкана.

И ръката на приятелството стига тъй далече,

сякаш в оръжейница е изкована.

 

Стихове от стихосбирката “ ЕШАФОД” - Първа част

Автор: Николай Заяков - / 1940 - 2012 г. /

 

 

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

 





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolevm38
Категория: Изкуство
Прочетен: 10314825
Постинги: 7858
Коментари: 2111
Гласове: 1991
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031