Стихотворения от стихосбирката на Павел
Боржуков – Боржи - “ ИЗБУХНАЛИ СЪНИЩА “
Втора част
-
Без дъх останал, тичам подир дните,
-
но тях преди да ги настигна още,
-
застигат ме самите те,
-
задъхани от бяг сред нощите.
-
И нямам време да поема дъх
-
от вятъра и шеметния бяг,
-
но някога ще стигна някой връх,
-
където ще обяздя вятъра .
* Б Я Г *
-
* П О С Л А Н И Я *
-
Огромното изцъклено око
-
на телескопа в Порто Рико
-
немигащо се взира към звездите
-
да зърне знак от божи промисъл;
-
и милиони чифтове очи
-
пробойват земното небе
-
да долавят човешки знаци
-
кръстосващи вселената
-
Дали не са кодирани в щурците
-
послания от прежни времена,
-
а ние да се взираме в безкрая
-
със закърнели вече сетива;
-
или в градежа на мравуняци
-
да е записан някакъв модел
-
на свят, във който да прозрем
-
поличбата на крехка временност?
-
И може би, все тъй вторачени
-
в незримото отвъд земята
-
слепеем за послания
-
излъчвани от мравки и щурци.
-
* С В И Ш Е *
-
Не вярвам, че човек е сътворен
-
по божие подобие,
-
след толкова падения
-
с лика на ангела господен.
-
По-вярвам в дивата природа
-
пилила острите му зъби
-
и във греха му първороден
-
с изплаканите неми сълзи.
-
Все пак , човекът само
-
със зъбите твори усмивка
-
и промълвява “мамо”,
-
преди в смъртта да стихне .
* Н О Й *
-
Пак този следпотопен дъжд -
-
не спира да вали и жвака
-
в ботушите на сто войни
-
поели крак към преизподнята.
-
Вали във Косово, Чечня, Ирак...
-
Набъбнал на омразата живака
-
нагоре все пълзи – към Арарат,
-
където Ной на кораба господен
-
е пуснал и последния си гълъб
-
да търси обетована земя.
-
В просъницата някъде отвъд,
-
отвъд съня ми, нощен
-
все тъй без котва и без път
-
Ной плава сред Потопа още.
-
* К О Ш М А Р *
-
С парчета градобитни облаци
-
и гейзери изригнала земя
-
приижда хоризонта главоломно.
-
Дървета , птици, зверове
-
роботи и получовеци
-
рисуват най-голямото платно -
-
посмъртната картина на Пикасо.
-
Светът не трябва да я види -
-
на търга ще наддавам до безумие
-
да преживея сам
-
“Апокалипсиса”.
* К В А З И М О Д О *
-
Под купола на Антарктида
-
свести отново бичът на Атила,
-
вещае смърт за неродените.
-
От зейналата паст вали озон,
-
а фарисеите във храма
-
разменят сребърници срещу кожи.
-
Човечеството предозирано
-
не сеща земната погибел
-
и живите не чуват Конника,
-
че приближава галопиращ.
-
А аз, мутирал Квазимодо,
-
се вкопчвам в поднебесната камбана -
-
вместо език се блъскам във звездите
-
дано изтръгна медни звуци.
-
И падам със протритото въже
-
посред тържището в храма,
-
но продължавам да размахвам
-
разплетеното въжено парче
-
вместо камшик сред фарисеите.
* П И К О В Ч А С *
-
Господа, обсебили ефира
-
Белязани с непростосмъртен знак,
-
и вас и мене няма да ни има,
-
когато стъмне в пиковия час.
-
Ще стане “късо” от безмислие,
-
покрило всички честоти
-
и в тъмното ще се сборичкаме,
-
кой пръв навън да се спаси.
-
Изпълнил сетната поръчка,
-
ще ме изключат заедно със вас,
-
но знам – и мене ще разкъсате,
-
когато дойде пиковия час -
-
часът на виещите вълци.
-
* Т А Н Т А Л *
Това море,
-
без капчица вода за мен,
-
е моя мегаполис
-
прелял от многолюдност.
-
О, Господи
-
да съм Тантал
-
изсъхнал в жажда
-
сред човешкото море
-
е нечовешко и непростосмъртно ,
-
но докато страдаме
-
наказваш ни с безсмъртие .
* С К Е П Т И Ч Н О *
-
Не знам кои са повече -
-
които плачат истински
-
или потомците на крокодила?
-
Мъжете пестеливо просълзяват,
-
за да събудят майчински инстинкт,
-
жените стрелят често с плач
-
от всяко разстояние в мъжете.
-
Дори децата разпознават бърззо
-
единственото си оръжие,
-
и плачещият скришом
-
понякога се мами сам...
-
Но как, кажи ми да не вярвам
-
на сълзите им, Господи -
-
нали човек, все пак не е Москва* ?!
-
_______
-
* “Москва не вярва на сълзи”- руски филм, добил
-
широка популярност.
* С А Н Ч О *
-
Мой храбри оловни войнико,
-
с когото пребродихме детството
-
и сторихме куп чудеса!
-
Катерихме вражите крепости
-
без шлем и без ризница
-
презрели страха от смъртта,
-
въздавахме вред справедливост.
-
Загуби във битката ръката си,
-
отпосле разбра, че било при Лепанто,
-
тогава научих чак твоето име.
-
Мой храбри оловни войноко,
-
останал във шкафа на детството...
-
Когато те срещнах отново
-
ти носеше стари доспехи,
-
в които се сипеха
-
стрелите на присмеха.
-
Застанах пак редом до теб,
-
и ти ме погледна и рече:
-
“Отдавна те чакам,
-
приятелю Санчо”.
-
* НА ГРОБА НА ДАМЯН *
-
И нищо, че крила корави нямам...
-
Човешкото небе, поете,
-
бе твоята надземна твърд.
-
И нищо , че животът ни ограбил...
-
С живота си надмогна всяка смърт.
-
... И туй сърце, което толкоз страда.
-
Какво са трите дни на кръстта
-
пред толкоз земни дни на клада -
-
да беше камък щеше да се пръснеш...
-
Но ако огън нямаше в сърцето
-
не би огрял живота и смъртта,
-
затуй, макар, че изгоря, поете,
-
от пепелта направи ти крила
-
и после с песента си недопята
-
отново пак се върна на света.
Павел Боржуков – Боржи
Стихове от стихосбирката “ ИЗБУХНАЛИ СЪНИЩА
Втора част
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!