Маймунджилъците с общата ни памет нямат край.
Изобщо не сме в състояние да я стопанисваме почтено и с уважение, то е ясно. Главните разбойници на Прехода посегнаха най-напред на нея. Правеше се всичко възможно да бъдат забравени големи фигури, а джуджета бяха представяни за великани. Магарета бяха представяни като парадни коне – както би казал Елиас Канети.
Тия дни бе сложена паметна плоча за командоса Емил Шарков, който бе убит в скандалната полицейска акция в Лясковец – знаменита с нелепостта си.
А, всъщност, трябва да бъде увековечен бившият главен секретар на МВР Лазаров, който вещо организира онази касапница.
Идеята с паметната плоча изглежда на пръв поглед разумна, дори благородна. Но в нея има и една тъмна сянка, която няма да бъде заличена никога.
Всеки, който погледне въпросната плоча, ще се сети за напълно безсмислената смърт на командоса; тя завинаги ще напомня как бе екзекутиран Емил – в една продукция, която, както и да бъде оглеждана, намирисва повече на несръчност, дори на комичност, отколкото на нещо друго;
всеки път хората ще си спомнят как елитни командоси бяха отстреляни от един нищо и никакъв човечец.
Горкият Емил, той също едва ли ще остане доволен от инициативата, казвам го с най-голяма симпатия и жал към него. Представяте ли си, какво е мислил в последните секунди от живота си – вероятно е проумял капанът, в който го е вкарало бездарието, което често властва в системата ни за сигурност; и дали се е сетил за кланицата отпреди двайсетина години, когато бяха отстреляни други командоси в една безпрецедентна с глупостта си акция в софийския квартал „Стрелбище“. В крайна сметка, паметната плоча ще събужда не толкова и не само светли мисли, както се очаква.
И какво ще пише на нея: че Емил е проявил героизъм – или просто е разстрелян заради грешки на началниците си? Ще пише ли, кой е отговорен за неговата смърт – някакъв обсебен от страховете си човечец от Лясковец или някой друг? Тази плоча ще напомня за срамната вина пред Емил и колегите му, трима от които по чудо също не бяха избити. А, отгоре на всичко, и досега не е ясно, какво точно се случи в Лясковец.
Накрая мазнята ще вземе връх, истината ще бъде покрита – а плочата ще влезе в този въртоп и това ще бъде откровена гавра с паметта на Емил.
Бъркотията е пълна – непрекъснато озадачаваме Паметта, притискаме я да приеме абсурдни претенции, голямото се заобикаля, нищожното се възвеличава.
И все бързаме – да „увековечим“ едно и друго, понеже никак не сме сигурни в милостта на Историята.
А и какво друго очаквате от хора, които са водени от нагона си да рушат паметници – освен да величаят днешни джуджета.
Събориха мавзолея на Димитров – вместо да го оставят, за да ни боде очите и да ни напомня за крайностите на онази епоха. Ако Костов беше изкарал още един мандат, сега на мястото на мавзолея щеше да има негов паметник, подлогите му почти сигурно щяха да са го направили. Но не е късно и сега, приживе, да му се постави поне една паметна плоча – като строител на българското стопанство, тя може да се монтира и на входа на комбината „Кремиковци“. Поне няколко паметни плочи заслужава и скандалния Прокопиев – една на входа на „Каолин“, друга – на „Дамяница“, тези перли му бяха предоставени на безценица от същия Костов;
още една плоча заслужава да ковнат и пред офиса на „Капитал“, на който периодично да изписват сумите, които му наливат американските фондации – като памет за безкористието на нашето момче.
Лучников, правосъдният министър на Костов, беше приятен човечец, кротък стихоплетец, известен със своята незначителност. Но вече има свой паметник – в градинката на ул. „цар Иван-Асен“. Неговите приятели са в правото си да съхраняват паметта му – но е прекалено да ни го натрапват като някакъв символ на българската промяна, това просто е обидно, дори за самия Лучников. Особено ако се имат предвид последиците от усилията им.
Всъщност, на мястото на мавзолея на Димитров може и сега да бъде направена една внушителна композиция: куп развалини – ако бяха запазили останките на мавзолея щеше да бъде най-добре – сред които да се извисява една колона с образите на Костов и съмишлениците му, с благодарствения надпис: „Те въздигнаха България“.
Тези хора са омагьосани да оставят развалини след себе си. Впрочем, мавзолеят го събаряха на два пъти, сякаш самата История им нашепваше, че бъркат, че това е глупост – и как тогава да гледа тя на тях, освен с презрение.
Някои нямат никаква мярка в маймунджилъците си. Асен Агов – една от политическите булонки на Костов, все се хвалеше със своя дядо Асен Йорданов Агов – виден радетел на единния фронт между земеделци и комунисти, един от участниците в атентата в „Света неделя“, за него беше поставена паметна плоча на бул. „Дондуков“; но след промените през 1989-а един ден я откриха съборена, а ония не си мръднаха и пръста, за да я възстановят, макар че бяха яли доста бял хляб покрай антифашистката дейност на дядото…
А може би и сами да я бяха съборили – нали вече бяха направили салтоморталето в посока на новите демократи.
Напоследък за атентатора Агов се пише единствено като един от създателите на българското въздухоплаване – другото се забравя, а в „Света Неделя“ са избити стотици хора.
Наскоро вдигнаха паметник на Георги Марков – на откриването му липсваха някои от най-близките му приятели, не успяха да се вредят от най-новия, най-големия ни демократ Плевнелиев. А ако искаш в нещо да внесеш елемент на бутафорност, задължително е да присъства нашия любим президент: открива колоездачната обиколка на България – представяте ли си – сетне пък гледа умно и при откриването на паметника на Марков.
Някои хора са орисани да създават недоразумения, на Плевнелиев това отдалече му личи и той заразява и останалите край себе си – ето, само преди няколко дни германският външен министър го нарекъл „президент на Румъния“.
Заради това трябва час по-скоро да му се открие едно скромно паметниче край президентството – но да пише, че е паметник на параден кон, за да не решат, че е на някое магаре.
Зад всеки от новите паметни знаци се крие някаква тайна. В „Примъкване на мушиците“ /ноември 2014 година/, вече споменах за една неловкост около паметника на Марков. На него не посмяха да напишат, че е убит от комунистическата ДС по заръка на Живков – едно твърдение, с което някои хора проглушиха ушите на света. Защо спестиха тази истина, ако наистина вярват в нея? И вярват ли, всъщност – или се препитават покрай тази мистерия?
На откриването присъствала и вдовицата на Марков – Анабел Дилке. Но Петър Увалиев, който със сигурност повече от Марков заслужава паметник заради неизкоренимото си българолюбие, разказва, че тя е автор на една отвратителна антибългарска книга, озаглавена „Разделната стена“ – това е описано в спомените на Бригита Йосифова „Обещах да запомня“.
И съвсем не става дума за някакъв абстрактен антикомунистически бяс – а за цинична подигравка с българския манталитет и с българското изобщо.
Ето какво казва Увалиев за „Разделната стена“: „Не приемам 200 страници, изпълнени с дива омраза срещу България! Защо тази вдовица крие книгата си, когато рони сълзи в София и го прави публично, по телевизията? Защо не споменава, че Марков е поискал развод? Тя сама пише, че й е заявил намерението си да се върне в България, че иска развод… У нас ще се хванат за главата, когато прочетат с каква злост плюе нас, българите. И най-вече – България! Илюзията й за обезщетение ще се изпари…“.
Хайде – време е за още един паметник, този път на самата Анабел Дилке. И надписът ще е лесен: „Моето българско робство. Как изтърпях Георги Марков.“
Между другото, тези страдания си имали и цена – обезщетението трябвало да бъде 15 милиона лири…
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма
„Всяка неделя“.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд
