СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО
ПАВЕЛ БОРЖУКОВ – БОРЖИ
Стихове от стихосбирката “ВМЕСТО ВЕЧНОСТ -
ЛЮБОВ - 2008 Г.
-
* С Л Е Д Т Е Б *
-
Сърцето ми спря
-
на разсъмване.
-
Спря от стоустата болка
-
захапала моята обич.
-
Усетих как спира
-
огромна и празна
-
най-празната нощ.
-
Не вярвах дори,
-
че може да стане без теб,
-
да цъфнат дърветата,
-
да вият гнездо в самото небе
-
ятата пред пролет.
-
Повярвах в Големия взрив
-
на нашата малка вселена,
-
запратил душите ни
-
в различни галактики.
-
И мигом разбрах,
-
че няма и няма
-
любовно прераждане
-
приживе.
-
Сърцето ми спря
-
на разсъмване.
* П Р И Ч А С Т И Е *
-
Да хвърли камък, който няма грях,
-
тогава ме съдете за отричане
-
от вярата, която пропилях,
-
насилвайки се да обичам.
-
По някога любезничъл съм силом,
-
разтягал съм насилена усмивка,
-
тешил съм друг за сълзите пресилени
-
и пряко сили някой съм здрависвал.
-
И празнодумно с дребни хора
-
съм сядал обезсилен на вечеря -
-
във делничната преумора
-
надявал съм се обич да намеря.
-
Животът ни така в невяра се оттича
-
и на смъртта разчитаме за нов.. .
-
Човек не може силом да обича,
-
но насила се живее за любов.
* И З Ц Е Л Е Н И Е *
-
Ще продължаваш ли да ме обичаш,
-
ако призная греховете си,
-
във миговете, когато се отричах
-
от любовта и от сърцето си ?
-
Ще продължаваш ли да ме обичаш,
-
ако призная колко вечери
-
с приятели и със момичета
-
се вричах до обреченост.
-
Не съм светец във любовта,
-
не търся святост в този свят,
-
но ти надви самия Сатана -
-
спаси ме от неведом ад.
-
* П И П Н Е Ш К О М *
-
Все към тебе, моя сетна обич
-
от предпреживе вървя
-
с две зелени клонки пипнешком -
-
търся живата вода
-
в извора на нечие сърце
-
да отпия глътчица любов.
-
В този дълъг път към теб
-
ще ми стигнат ли звезди
-
сам да стигна в оня замък,
-
в който спиш от сто години?
-
Не залутан принц със рядка кръв,
-
а обръгнал скитник като мен
-
ще отприщи извора потулен
-
зад пресъхналите устни.
-
Вече вехнат клонките безлистно -
-
само със протегнати ръце,
-
без звезди и свещ
-
продължавам пипнешком
-
все към тебе, моя сетна обич.
-
* ЛУННО МОМИЧЕ *
-
Седма нощ луната се съблича гола
-
да преплува висналия океан,
-
седма нощ те чакам и се моля
-
да удавиш в океана своя свян.
-
Да се залюлеем сред звездите
-
и заченем в пустоща живот -
-
малка е Замята за душите
-
вихрени от шеметна любов.
-
Да застелеш ложе със косите си,
-
вплетени във лунния атлаз
-
и да рухне звезден дъжд в очите ти,
-
да удави времето във нас.
-
Но луната вече се облича -
-
мокра, прекосила океана...
-
Седем нощи лунно те обичам,
-
тебе все те няма, няма, няма...
-
* Ф А Т А Л Н О *
-
Светулките в очите ти
-
разпалиха на лятото пожара
-
и пламнаха наоколо тревите
-
под стъпките на вятъра-нестинар.
-
Кръжаха поднебесни птици
-
от залеза обжарени,
-
видях светулките в очите ти
-
и сам се хвърлих във пожара.
-
* ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА *
-
Денят – жар птица, от гнездото си
-
разпери над морето перушина,
-
-
почука с клюн да видя през стъклото
-
разлистилата се смокиня.
-
А бризът – вече възвръщенец,
-
задъхан до смокинята притича
-
и зашептя във крехките листенца:
-
“Обича ме, не ме обича...”
-
Разкрилен хукна пак подир деня
-
да стигне приказната птица,
-
душата ми след него зашептя:
-
“Обича ме, не ме обича...”
-
* ДО КОЛЕНЕ В ЗАЛЕЗА *
-
Подтискам прежната си памет
-
предприживе лика ти съхранила,
-
нагазил съм до колене в залеза,
-
а ти изгряваш със любовна сила.
-
Не знам кога съм те обичал,
-
навярно в някой друг живот -
-
познах те по гласа на птица
-
сред клоните на пеещо дърво.
-
Животът тленен пак ни срещна
-
с нищожна разлика във Времето -
-
една човешка възраст мимолетна -
-
ти в изгрева, а аз преминал хребета.
-
И коленича за последно
-
с обърната назад глава:
-
“О, Господи, ако душата е нетленна,
-
защо сме тленни в любовта !”
-
* БОЛКА ОТ ПРЕЛЕСТ *
-
Колко са ниско звездите над теб,
-
сякаш те сливат с друга вселена -
-
тъй си уж близко, а тъй си далеч,
-
болка си , мила , ах, болка от прелест !
-
Ти си вълната, изгряла по залез,
-
в пяна с коси разпилени,
-
в теб до сърцето потъвам и аз
-
болка си, мила, ах, болка от прелест !
-
* О П И В А Н Е *
-
На Антонио и Албена
-
Когато пия с тебе вино,
-
усещам корените на лозата
-
и сякаш пия сочина
-
от бъчвата вълшебна на земята.
-
Отпивам от причастието свято
-
с молитвен тост към боговете
-
да ме благославят, когато
-
на свещи пия вино с теб.
-
Когато пия с тебе вино,
-
усещам да прелива в здрача
-
самото ти сърце любима -
-
поднесена до устните ми чаша.
-
* Д И В А Л О З А *
-
Дива си, мила, дива лоза -
-
само тя тъй се вее,
-
както ти виеш снага,
-
само от теб се опивам,
-
както от нейния цвят.
-
Като нея замаяна
-
ти се провираш през клони
-
на луди желания
-
и стигаш светая светих
-
в душата ми блудна и гола.
-
Като нея копнееш за плод
-
заченат в горещото лято,
-
затуй ти е нужна любов
-
на луднал човек и на вятър.
-
Знам, че си дива -
-
дива лоза,
-
буйнали с порив нагоре,
-
мене ми стига
-
да бъда лозаря,
-
който отглежда
-
твоите диви гроздове.
* НЕДОПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ *
-
Ако беше със теб
-
някой друг вместо мен,
-
може би щеше да пише
-
лунни сонати за арфа
-
или рисува дъгата,
-
а ти да изгряваш под нея.
-
Аз пък все пиша едно
-
незавършено още
-
стихотворение в бяло
-
с накъсани ритми,
-
но искам да бъде
-
най-хубавото ми
-
стихотворение.
-
Искам те цялата в него,
-
със всичко , което си ти -
-
до последния атом.
-
Но нещо все ми убягва,
-
потъва в безкрая,
-
до който никой не стига,
-
нещо от нощите,
-
в които никой не спи.
-
Знам, никога няма
-
да стигна до него
-
и да напиша
-
най-хубавото си
-
стихотворение.
* * *
-
Всеки живот е орисан
-
от Времето.
-
Ако е писано
-
във Вечната книга
-
в апокалипсиса да мрем,
то ЛЮБОВТА
вместо вечност ни стига.
-
Едно “незавършено “ според автора, стихотворение излъчва основното послание на тази книга. Това е стихотворението, което влюбените хора дописват през целия си живот.
-
От както се помним, от Адам и Ева, та до наши дни, “хората все търсят думи за любов и умират с отворени очи”. В този смисъл, може да се каже, че цялата книга е едно “недописано стихотворение “,
-
търсене на изказ на най-съкровеното човешко чувство. Това впечатление се подсилва от взаимното допълване на класическите форми с хайку поезията. Павел Боржуков прилага похвата
-
на съчетаването им в три поредни книги и в едно с използването на глаголическите букви постига един собствен стил, който предава своеобразен облик на неговата поезия.
-
“Вместо вечност – любов” е книга, която сякаш остава отворена след прочитането и. Последните стихове на повече от творбите не звучат като финални акорди, а като тонове, които резонират в читателската аудитория с нови звуци и багри.
* НЕЗАВЪРШЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ В БЯЛО *
Виолета Събева
Стихове от стихосбирката на Павел Боржуков -
Боржи - “ВМЕСТО ВЕЧНОСТ - ЛЮБОВ “ - 2008Г.
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!