СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО

ПАВЕЛ БОРЖУКОВ - БОРЖИ

Стихове от стихосбирката “ДО КОЛЕНЕ В

З А Л Е З А “ - 2004 г.

Приятелю,

Не се засягай, наричам те така, защото споделеното в тази книга е за приятели.

След като четеш тези редове, значи вече си я

разтворил, а аз отворил вратата, през която влизат приятелите.

Ако по някога болееш с чуждата болка, ако обичаш или си обичал някого, ако си се опитвал да стигнеш безкрая потънал в нощното небе, все едно, че сме се срещали и се познаваме отдавна.

Ако все пак, “приятел” ти се струва твърде интимно, то можем да бъдем поне две човешки същества изпитали едновременно внезапна радост или болка в безкрая на света.

Авторът

Зазидахме между етажите комините

последната сиамска връзка между нас

и сетната пролука към вселената.

Осъмнахме във пещери ,

но пещерите без огнища

са връщане в бърлогите.

• * Quo Vadis *

• Небето сипе синя перушина

• над земното заченато яйце,

• човек и гущер – двама властелини

• са властвали до днес под туй небе.

• Сега лежат под слънчевата благодат

• и топлят сетния зародиш -

• зелената гадинка редом с Голиат,

• наддават – звяр или човек ще се роди.

• Все тъй небето перушина трупа

• цвети яйцето в сини багри,

• то може свръх човеци да роди,

• а може и човеци-динозаври.

• * НА ЛОВ В БАЛКАНА *

• В предутренния здрач елите

• събличат самодивските си дрехи,

• над тях догарят свещи по звездите -

• за гаснещата нощ утеха.

• В разсъмването просветля елен,

• звездеше Утрото в рогата му,

• запрегнал бе самия ден

• и слизаше направо от зората.

• Вървеше срещу пушките на смърт -

• прекръсти се езичникът във мен,

• над Утрото успях да стрелям пръв -

• спасих от смърт самия божи ден.

* З Н А М Е Н И Е *

• Денят пови детето на зората

• с повой във облачните пелени,

• а то разсънено заплака,

• намокри ги и всичко долу ороси.

• Събуди се изрита пелените,

• ветрецът бързо нейде ги отнесе,

• допря лицето до висините

• и забоза от пазвата небесна.

• А долу с плач събуди се селото,

• със плач роди се младинец -

• тъй бог е отредил, детето

• със плач да носи радост и живец.

* Д Ъ Л Г И Н О Щ И *

Когато нощите захапят дните

и станат дълги на възбог

усещам тленния живот

тъй кратък със копнежа на звездите.

В такава нощ дори щорците

прехапват своите езици,

а жабите това и чакат – в хор

вещаят блато след потопа.

В най-дългата от тези нощи,

без календар и зодиак ще тръгна сам

към зведните небесни кошери

сред вечния, безвремен океан.

В такава само нощ ще имам време

да навестя звездите

и да се върна все тъй замнотленен

в най-краткия от дните

• * ЛУННО СЪРЦЕ *

• Зведният кошер започва да пълни

• лунната пита отново със мед,

• пръкнаха живнали житните кълнове

• живна сърцето ми жадно за теб.

• Стихнало беше със сетните стъпки,

• твоите стъпки под лунния разсип,

• в които искреше все още смехът ти

• с искри от вино във празните чаши.

• Живо е още сърцето ми,

• в прилив и отлив вълнува кръвта -

• с прилива стига звездите в небето,

• с отлива свиква да среща смъртта.

* Е Р Е С *

• На Димитър Ленгечев

• Сам Бог от своята зеница

• е палнал огъня в човека,

• в светата купел , под лозница

• е кръстил с вино и поета.

• Но продължава да искри

• предвечната езическа жарава,

• която във поетите гори

• от древността и не догаря.

• Магията на винени искрици

• припланва в този вечен огън -

• поетите са вечни еретици,

• но кръстени с вино от бога.

•  
•  

• * П О Е Т И *

• На Светослав Константинов

• Светият дух и Магдалена

• зачеват зърното на винения грозд

• и става то утробата свещена,

• която ни преражда след Христос.

• Обема цялата вселена,

• а семките – две мънички звезди

• завихрят силата във тях стаена

• живота в космоса да се рои.

• Ако поетите,поне за миг домогват

• божественото щастие с Пегас,

• от виното и песните възтрогнат,

• поне за миг , усещам се поет и аз.

* ЛОЗИТЕ ПЛАЧАТ *

• На Михаил Михайлов

• Без вик, но с плач се ражда

• в нощта на Трифон Зареан

• духът на непотулената жажда

• от порива на виното лелян.

• Предвинените сълзи капят

• от пръчките отворили очи,

• теносят полъх на далечно лято

• и зрели в есента мечти.

• В тава нощ – безкрайно земна,

• не мъртвите в лозите плачат,

• а живите, които чувстват тленно

• безсмъртието притаено в чашите.

* Б И Б Л Е Й С К О *

• На Иван Фичев

• Грънчарю,

• да тръгна след колелото ти искам,

• защото знам, че достига безкрая

• на една нова вселена.

• В нея няма друг бог освен теб,

• нито пък има кой да се моли -

• светът е безгрешен без люде,

• но не е съвършен.

• Бих искал да ти помогна

• в това сътворение

• като прелитам от звезда на звезда

• и събирам от техния прах,

• за да посееш във глината

• светлина и живот,

• но аз съм просто земен човек.

• А в твоите форми и багри

• изгряват очите на Ева

• с първородния грях на Змията

• и, когато я срещнеш с Адам

• ще ги дариш с живот изначален.

• Единствен от хората ти

• дръзваш със Бог да се мериш.

•  

• * М А Е С Т Р О Т О *

• Два метра под главната улица

• той пръска светулки от лунни потоци -

• маестрото, някога Първа цигулка,

• днес свири във подлеза Моцарт.

• Край него минава отприщен светът,

• отеква със хиляди стъпки,

• забързан, зареян с миражи отвъд,

• за зрачното сляп и в зрака безпътен.

• И само пройдоха там някакъв спря,

• единствен той имаше време

• да види луната, която изгря

• от светлите трели в тунела.

• Два метра под сцената

• (На нея гротеска играе денят),

• възкръства във звуците гения,

• а горе беззвучен умира светът.

• * П Р И С Т А Н И Щ Е *

• Преметна залеза през хребета

• товара си във трюма на нощта,

• по възлите на потните въжета

• се стича преумора от деня.

• Завързаните лодки като риби

• се мятат с куки във гърлата -

• гмурци във пристъпи пенливи

• все търсят път към свободата.

• Един на суша оцелял моряк

• остава сам да чака отлива,

• със който да отплава пак

• към рибните пасажи в пролива.

• Но гасне над морето всеки зрак

• и всеки миг на вечност е обречен -

• моряк на сушата е пак моряк,

• но корабокрушенец вечен.

• * ЛИТУРГИЯ ЗА ДОМИНГО ПЕРЕС *

• Доминго Перес издъхна

• с неизменното свое “карамба момчета”!

• Понечи да плюе, но нямаше дъх,

• нито пък страх зад клепачите.

• Доминго Перес, почакай,

• дръж се ,приятелю!

• Не виждаш ли, кеят е наш?

• Оттатък беснее безсилна

• Цивилната гвардия

• пред пристъпа, който ти прегради.

• Затрупа им пътя с контейнери,

• останал сам с крана

• между залпа и нас

• Цивилната гвардия -

• “цивилна” от горе до долу

• пестеше от страх халостните патрони

• и стреляше с бокни

• в онази единствена цел -

• високо над днешния ден.

• “Доминго Перес, пази се!” -

• викахме всички.

• “Карамба!”

• Ти тръгна по стълбата,

• която се спускаше право в историята.

• Сан Хосе, 1980г.

• Коста Рика

• * Б Ъ Л Г А Р И *

•  

• Тръпни са още ръцете ни

• стягали възли за конска юзда,

• тръпне все още сърцето ни

• влюбено лудо в тази земя.

• Зрящи са още очите ни в тъмното

• след византийското страшно оброчище -

• няма народ тъй вгледан в отвъдното

• с толкова слепи пророчици.

• Светли и мрачни душите ни

• боси в жарава и преспите газят,

• сутрин въздишат по изгрева с птиците,

• вечер са призраци в залеза.

• С тези ръце и очи и душа

• искам да бъда до края

• и да се слея с тази земя

• вместила в себе си ада и рая.

* В Е Р У Ю *

• Отекват глумите във мен

• на съдниците самозвани

• за “недокръстеното племе

• приело кръста редом с талисмана”.

• Поклонници на дракони и Тангра,

• развявали сме конската опашка,

• докато другите пеели осанна

• на вярата боготворяща .

• Не крия, че в кръвта си сещам пламък

• от оня дракон с огнено дихание,

• на който плащам още данък

• със вярата си в Змей-Горянин.

• Сънят ми често със копита

• препуска без юзда назад,

• пробуден в полунощ се питам

• дали е Бог със грива или белобрад.

• Не знам дали съм недокръстен

• във святата христова вяра,

• но знам, че боговете сме покръствали

• със веруюто на България.

• * Д О Н К И Х О Т *

• Нужна ми е прежна сила, мамо,

• да надмогна днешната си горест,

• древна брадва от Балкана

• срещу пещерната своя орис .

• От пресъхналите геранила,

• от долища в мрачните усойни

• изпълзяха приказни плашила

• зейнаха триглави лами знойно.

• Ще се върна пак във пещерите

• да намеря в здрача там

• каменната брадва и стрелите,

• да нарамя мечия колчан.

• Влей ми прежна сила , мамо,

• кон да яхна бързоног -

• Клали Марко от Балкана

• язди днес до Дох Кихот.

* НА ПОКЛОНЕНИЕ *

• Камшик маслинов клон -

• препуска конят на Кастилия,

• зенит, предсмъртен стон,

• набъбват устремно могилите.

• Последен вик от сетната корида -

• смъртта е бик с кръстосани рога,

• там моя вик се слива

• с галерия от рамена.

• Испания – земя на кълнове,

• пробили устремно могилите,

• от странжанските въглени

• аз паля свещ в олтара на Кастилия.

• * МОРЕТО НА БЪЛГАРИЯ *

• Сълза пролята от самия Бог,

• а казват Бог не плаче.

• Начало на вселенския потоп

• стаило сетното зачатие.

• Достига друго измерение,

• когато залезът зачене

• и всеки път е ново сътворението

• на вездесъщата вселена.

• Морето наше е съдбата,

• която тъй е предрешила -

• не свършва, а започва тук земята,

• чиято хубост Бог е просълзила.

• * СОМНАМБУЛЕН ТРАНС

• В РОДНОТО МИ СЕЛО *

• На Радослав Койнаков

• Луната е наляла млечна гръд

• във пазвата дълбока на нощта,

• по-бяла и от млечния небесен път -

• отпила само глътка звездна резеда.

• Сръндак източи дрезгав призив,

• а кучето зави по вълчи в двора,

• олекнали в съня от грижи

• бозаят лунно мляко хората.

• Сънуват детството си в лятото,

• а вън по цигански щурците

• се къпят голи под луната

• и свирят с пръсти към звездите.

• В такава нощ със сомнамбулни стъпки

• по крайчеца на родната ни стряха

• вървя към млечния небесен път,

• накърмен пак със майчиното мляко.

• * В Е Л И Ч И Е *

• На Найден Ангелов

• Снишавам се, снишавам се доземи,

• до песачинките в пустинята

• пред каменните пирамиди

• и сфинска вгледан във отвъдното.

• По-малък от оризово зърно

• наколеничвам пред Китайската стена

• и шепна имената на династии

• обожествени в каменната твърд.

• Но в моето село под Балкана

• олеквам от величия и се възземам

• сред каменни чешми и зидове,

• над плочестите покриви ,

• над църквата издялана с длета,

• над камъка за обредни хора.

• И зъберът над селото

• е по-висок от древната стена

• и по е стар безпаметно от сфинска.

• Тук хората от обич

• продължават да строят,

• без чувство за величие.

* М О Л И Т В А *

• Спасителю,

• светът се причестява за последно

• и чака ново Възкресение,

• но още по пътя на Голгота,

• От Южния небесен кръст

• Той влачи сянката

• на твоето разпятие.

• Сега е с гвоздей забита

• в сърцето на Балкана,

• където струйнало кърви България.

• Луната разцъвтява със бодли

• над челото и изранено.

• Нарродът сам катери козите пътеки,

• а гореж гмеж апостоли

• разпънали са шатри

• и всеки вика “Дръжте Юда!”

• Остана ни една единствена молитва:

• “ Спасителю,

• спаси ни от спасители! “

Павел Боржуков – Боржи

Стихове от стихосбирката “ ДО КОЛЕНЕ В ЗАЛЕЗА”

• 2004 Г.

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!