v

 

                 *   СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ 
               В  Р  А  Б  Е  В  О   *

             Х Р И С Т О    Й  О  А  К  И  М  О  В

           Безоблачен, но никога
                           прозрачен,
           живея кротко на света.
          И както утрото заменя
                                   здрача,
          тъй радост следва
                       мойта самота.
          На своите деца помежду
                                  врявата
          пресявам аз деня
                      със много имена.
          Притихнал под крилото
                       на  забравата ,
           оставам роб на тази синева.
                          Христо Йоакимов

 

 

v

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

   

 

 

 

Тук поместваме част от стихотворенията от стихосбирката “Отдалечена дълбочина “

# Б Р Е Г Ъ Т #

След толкова овълчени тревоги -

най-после сам,

тъй безпощадно сам.

Деветата вълна припомня оня огън,

във който сам изгорях,

ням !

 

Какво направиха годините от мене ?

Един смешник, обгърнат в суета.

Брегът шепти :

Не е до колене

животът ти

в деветата вълна !

 

 

# П Ъ Т Е К А #

 

Не ти ли спомня този вятър вън

за някаква изгубена пътека ?

Вървиш сред времето със оня детски сън,

на страшните сезони правото отрекъл.

 

Какво чертаеше с наивно пръстче ти ?

Земята в топли длани сгрята...

Сега, надвесил стон над своите мечти,

не хващай вяра в преходния вятър.

 

Върви по своя неотъпкан бряг

от люлката до ветрове среднощни.

И ще се спасиш, ако си припомняш как

във твоя вик светът е тъй възможен .

 

# Н А С Т О Я Щ Е #

 

С устни тъжни не изричам

никога словата,

от сърцето ми откърмени.

 

До този искрен въздух

след дълъг път достигнах.

И някой помни ли

такава водопадна радост,

тъй както е при мен,

където празникът и делникът

вървят ръка за ръка.

 

С устни тъжни не изричам

думи, от сърцето ми избликнали.

Ще чакам да уздрее гроздът .

Едва тогава ще приготвя

бъчвите за вино.

 

# Д Е Л Н И К #

Защото няма за какво

в неделята да питаш

и няма на кого

отгледана от тебе дума

да покажеш,

делникът остава твойто вярно куче,

клекнало

в студените ти сенки.

 

# Л Я Т О #

Приспива стаята ми

песен на щурец -

оскъден звук

в нощта на август.

Желана от сърцето ми тревога,

за спомени дошла.

И тръгва из душата ми

немирен вятър .

Приятелю щтурец...

 

# Е С Е Н #

Дъждът

люлее крехкото си тяло,

върви по покривите

и се спуска

от мокрите очи

на сивите дървета.

След него почва

прелетът на листите.

Любима...

 

# Р Е К А #

Най-тъжната река

е сигурно оная,

която вик не помни

в свойта пустош.

Червените капини,

дето я обгръщат ,

са думи светли.

Ще пратя вятъра

да и ги каже.

 

# Д Е Н #

Коритото, в което къпят моя син.

И чайникът -

дихание славянско.

И устните на моята жена -

южняшки.

Това е май животът ми.

Но той ми стига.

 

# В Е Ч Е Р #

Дъждовна капка в майските листа -

на пролетта най-верен тон.

Петел самотен в хилядния град .

И всичко в моя свят заема свойто място.

Под мен-в етажите-проплакване на бебе

е вечният съдбовен вик,

пътека към земята

на радостта човешка.

Провира своя глас петелът във нощта.

И моят сън се влива в припева на капката

 

# Р О Д Е Н  К Р А Й #

Реката – като игла изтъняла.

И е по-тъмна от на бора кората.

За да усетя : след дълга раздяла

не е в годините само тъгата.

Друг е вече залезът

над селските покриви.

Дяволито не гледа жената обичана.

Е, какво, романтико -

влизай в деня си, облия

и помечтай за есенните кокичета.

 

# С Е Л О #

След немирника дъжд

наедрява песента на чучура.

Кротка гергина

вдига есенен взор.

Приседни на прогнилата стълба

и послушай.

Свойта грижа доближи

да смирения ден !

 

# КОГАТО ГЛЕДАМ СЕЛСКАТА НИ КЪЩА #

Уверена е все още походката ми,

когато стоя на хълма

и ме радва златото на есенния ден.

Спокойна е сега зеницата ми,

когато търся с поглед

селската ни къща -

параклис за самотата на майка ми.

И ми остава най-тежкото -

да измеря вечността

от тук до гроба на баща ми,

да потърся добротата му

в очите на децата си.

 

 

# К Ъ Щ А #

На Здислава

Щъка жена ми из нашата градина -

оазиса на нейната делнична радост.

Далеч на север още спи нейната родина,

и ето го мойто градско момиче -

от красота полудяло.

Върти се жена ми из къщата :

пъргаво е още мойто градско кокиче.

Вглеждам се в нея – тя е онази, все същата,

която обичах и все още обичам.

 

# К Р Ъ Г О В Р А Т #

В памет на майка ми

Сега само паякът работи в мъртвата ни къща.

И виждам сълзи в очите на цветята

Но тяхната стопанка не се връща.

А те все заръчват на палавника вятър.

Дребни са за орна земя мойте длани.

А ето, че асмата чака с надежда.

Иска да види своя стопанин

може ли и той къща да подрежда.

Как да те върнем при нас мамо ?

Да чуем добри думи, преживе неизречени.

Кърви, крещи от болка тази незараснала рана.

И паякът работи,

обвива тъжните домашни вещи.

 

 

 

 

# БАЩИН БУДИЛНИК #

Задъхва се той, задъхва се сега

в изкълченото време,

но не от старост, а заради тревога.

За да го намести то в моя спомен,

му трябва онзи позагаснал огън

на двадесет и осма в миналия век.

Тогава майка ми - невяста млада,

е спирала със хубост погледа му цъкаш.

Баща ми – стоплил с обич стаята заспала,

е будил с него рано къщата.

Задъхва се сега будилникът

в обърканото време

от смутното предчувствие за нещо срутено,

че “сбогом” скоро той и с мене ще се вземе,

а къщата напразно ще очаква внука ми.

 

# ИЗОСТАВЕНА КЪЩА #

Порутен зид. И олисяла порта.

Камината е със сънища за вярност.

Тук огънят в пещта е някакъв далечен спомен

Пред къщата лозницата е пак със грозде зряло

Над пустотата в къщата пък орех ококорен.

Я виж го ти – родил и то направо яко.

През есените ще бъде брулен само в спомена

за топли стаи и за топло мляко.

Прозорците са неми удивителни.

От дълги дни напомнят те със вятъра,

че само тишината търси смисъла

на някогашен живот, заченат с вярата.

 

# ОТДАЛИЧЕНА ДЪЛБОЧИНА #

Небе, прибери ме, достатъчно чаках.

Синевата е кораб без платна.

Смъртникът на края е достатъчно кратък.

Спаси ме от чувството за вина.

Море подай ми ласка от синия си хълбок.

Премрежвай с дъно моя път към сутринта.

Не се нагледа мойта истина на тъжното -

една отдалечена дълбочина ...

 

 

Стихове от Христо Йоакимов - Врабево

  Христо Илиев Йоакимов е роден в село Абланица, Ловешко. Поет, преводач и журналист. Повече от 20 години е  бил редактор-кореспондент на вестник "Труд" в Бургас. В морския град той е написал основната част от своята поезия. В него е бил председател на кабинета на младия писател. Стиховете са му публикувани в местния  и централния литературен печат. В последните  десет години живее при семейството си в Полша. Тук излиза и първата му стихосбирка на български - "Въпреки". Около петдесетина негови стихотворения  са публикувани в полски литературни издания.
    Христо Йоакимов е и преводач от полски език. През 1996 година, заедно със съпругата си Здислава,  превеждат стихове, есета и пиеса на папа Йоан Павел ii (Карол Войтила), които издадени в книга от Университетското издателство в Бургас, се появяват за първи път в България. В Полша творецът е бил четирикратен участник в организирания в град Познан популярен  литературен  фестивал "Поетичен Ноември"
     В последните пет години Христо Йоакимов прекарва летните месеци на годината в родното село на своите родители - Врабево. Там членува в местния литературен клуб. Тук написва и стиховете си поместени във втората му книга "Отдалечена дълбочина" част от която Ви предлагаме в настоящия постинг.