- Г-жо Недялкова, какво мислите за дебата, който се разгоря около филма за Васил Левски, който успя да засенчи и политическите прения? Някаква културна недостатъчност ли е или нещо друго?
- Това е необходимост да се говори за нещо различно от действителността. А другото е, че тази тема е безопасна. Спомняма си, че по същия начин по времето на соца любима тема беше „отчуждението“ - как не си познаваме съседите в блока. Постепенно „отчуждението“ се замени с „алиенация“, като че ли е нещо друго, но звучеше малко по така. Другата много любима и безопасна тема бе „чистотата на българския език“.
Мисля, че битката с този филм силно се родее с битката за чист български език. Какъвто и да е този филм, той е просто един филм. Оказва се, че има много хора, които се чувстват пазители, някакви соб ственици на Левски и култа на неговите качества, които в края на краищата никой не знае какви са били. Говоря за дебатите, защото нямам представа от този филм, който, пак повтарям, е просто филм. Нищо не пречи на някого да направи друг филм.
- Всъщност говорим за дискусията по медиите. Наскоро излезе класацията за свобода на медиите, където българските бяха слезли с още няколко пункта. По какви критерии все пак се оценява тази свобода и с какво ние миналата година сме били по-различни от по-миналата.
- Един спомен по въпроса: имаше двама много лоши хора – Любомир Павлов и Огнян Донев. Те влязоха в българския медиен бизнес и започнаха едни разследвания, едни големи разкрития, но те разбраха „правилно“ нещата и продадоха „Труд“, „24 часа“, „ТВ7“, Полиграфическия комбинат на когото трябва. Сега те отново си живеят чудно и свободно.
Ако обаче се прехвърлим от България в хубавата тази наша братска Европа, прави впечатление изключителното падение на БиБиСи, която за мен беше една почти съвършена медия. Може би смяната на техните директори се е отразило на качеството, не знам. Но по отношение на отразяването на украинските събития например поведението на БиБиСи е по-лошо от медия на Пеевски, толкова непрофесионално се държат там. Става дума не само за едностранчиво отразяване на събитията, а и за такива, които просто не се съобщават, защото не са много удобни: свалянето на боинга, изгорелите хора в Одеса, снайперистите на Майдана, участието на фашистки групировки в политическия живот на Украйна. Фактът, че такова нещо се случва с медия като БиБиСи, говори, че цялата политическа конюнктура всъщност е куха като съдържание и няма нищо друго освен една медийна опаковка. Това са медийни войни и трябваше ясно да го осъзнаем още от войната в Персийския залив. Но нека да оставим свободата на медиите на Георги Лозанов, той е най-компетентен по този въпрос.
- Получава се и един парадокс – при наличието на интернет медиите, където забрани за словоизлияния няма, другите медии как изобщо оцеляват на такъв конкурентен пазар?
- Медиите у нас оцеляват със силни корпоративни инжекции. И това не са само медиите на Делян Пеевски, има още купища имена, но покрай Пеевски много удобно минаха в сянка. И тези имена са известни - това са Васил Божков, Ветко Арабаджиев, Сашо Дончев, Валентин Златев, Домусчиев. Маститата фигура на Пеевски все пак не е достатъчна, за да могат да се скрият зад гърба му всичките тези хора. Но точно това се случи. Другият начин на оцеляване е през държавата, особено по европейските програми, в които винаги се съдържа една доста тлъста медийна част и се започват едни разяснения по транспортната схема на България, по трайната заетост, по младежкото научно творчество и т.н. Няма медия в България, която да се издържа от продажби и реклами – в такъв случай не можеш да си свободен.
- Ние се отчетохме с операция „Червеи“. Излиза така, че пак опираме до съдебната система.
- Изненадана съм от „праведния гняв“ на реформаторите за реформиране на съдебната система. Защото разрухата на тази система започна 90-те години с огромния принос и последователните усилия на СДС. Първо Висшият съдебен съвет беше разпуснат предсрочно и напълнен със сини адвокати, които направиха това, на което сега му сърбаме попарата. Както тогава казваше Татяна Дончева, която по онова време беше прокурор: „Назначаваха ни по телефона, уволняваха ни по факса.“ Става дума за цялата съдебна система, за всички нейни нива.
Очаквам с надежда и търпение това, което прави министърът на правосъдието Христо Иванов, защото това е единственият човек досега, който се заложи, за да успее да поправи нещо в тази система.
- Реформите освен политическа воля струват пари, които често водят в обратната посока. Какво мислите за това?
- През 2009г. посланик на САЩ в България беше Нанси Макълдауни. Тя беше тук за кратко, тъй като я повишиха в департамента и бързо си отиде. Но си спомням, че тогава по повод 20-ата годишнина от демократичните промени през 1989г. посланик Макълдауни съобщи едно много интересно число - с какви пари администрацията на САЩ е подпомагала демокрацията. Обърнете внимание, че не става дума за частни фондове, а за държавна помощ за българския неправителствен сектор с цел развитие на демократичните институции на страната през НПО-тата. Та тя съобщи сумата – 750 000 000 долара. Тук не влиза фондацията на Сорос, норвежките, холандските помощи и т.н. Разпределете тези пари на тези 20 години и ще видите, че всяка година са се падали суми, равни на бюджета на примерно едно Министерство на културата (който в някои години дори е бил и по-малък). Да не говорим, че тези пари вече са повече, тъй като сме 2015г.
И когато слушам дейците на българския неправителствен сектор, и най-вече след като гледах неговите представители на един площад, си викам –вие протестирате срещу вашата несвършена работа. Вие протестирате срещу нещо, за което ви е било платено да го направите, но не го направихте – а именно контрол на държавните учреждения и осигуряване на тяхното демократично функциониране. Аз съм недоволна от вашата работа и нищо повече.
На мен ми направи впечатление, че САЩ подхождат с един единен ценоразпис към всички страни (може би всички загубени страни). Защото от Виктория Нюланд ние разбрахме, че в Украйна за същите цели са похарчени 5 млрд. долара, и когато ги разделим „на калпак“, разбираме, че американската държава абсолютно пропорционално раздава парите на глава от населението. В Украйна те са вършили същата работа. Но нашият майдан беше просто по-артистичен, по-благ от киевския майдан, тъй като ние нямаме толкова фашисти, колкото в Киев, а и тук е топло, а там студено. Мисля, че и обществото, и администрацията на САЩ трябва да бъдат по-взискателни към тези толкова капризни и крехки дейци на демокрацията.
- Ние изглеждаме изолирани от света, някак провинциално тихи и непретенциозни, дори скандалите ни са лишени от блясък и развитие?
- Ние сме твърде ограничени в тукашното ни всекидневно блато и е потресаващо мястото на световните новини в българската преса е между готварските рецепти и судоку. Но нека направя още един паралел с нашия европейски свят.
По същото време, когато започнаха протестите КОЙ срещу кабинета „Орешарски“, в Испания започнаха протести срещу техния министър-председател Мариано Рахой от консервативната Народна партия. Само че онова правителство беше дясно, а нашето – ляво. Нещата в Испания тръгнаха оттам, че касиерът на Народната партия Луис Барсенас беше хванат в Швейцария с 48 млн. евро, откраднати от черната партийна каса на Народната партия. И понеже беше много натиснат, взе да дава на правосъдието разни документи. В резултат на това възмутеното испанско гражданство събра подписка от 2 милиона души за оставката на Мариано Рахой и 7 милиона души излязоха по улиците на испанските градове. 7 милиона в продължение на седмици (по данни на Ройтерс)!
Мариано Райхой обаче не подаде оставка. Оставка подаде Пламен Орешарски. Подходът на европейската бюрокрация към едни и към други е много различен. Между другото общинската шефка на Мадрид, която е от същата Народна партия, се оказа, че е раздавала строителни петна на поразия с подкупи, което също мина и замина. Просто един паралел.
След като дойде второто правителство на Борисов, седмица по-късно, без да е започнала каквато и да е работа освен назначения, по един чудодеен начин тръгнаха да се размразяват фондове. И човек си казва – щом връщат фондовете още преди да е заработило правителството, това явно се прави по политически причини. И съвсем логично си задава следващия въпрос - а да не би преди да са били спирани фондовете пак по политически причини?
Всичкото това лицемерие и двойни стандарти дължим на барозувата некадърност да вдъхне смисъл и цел в европейската администрация. Това докара не само нас, но и цяла Европа, до едно особено съноподобно състояние – погледнете Гърция, Италия, Испания, Португалия, Франция на какво приличат - това е дясната политика на европейската администрация. Но такива „скверни мисли“ не можем да прочетем в нашите медии, а за телевизиите да не говорим – в международните новини научаваме, че в някоя зоологическа градина се родило синьо крокодилче.
- Какви са прогнозите, ако гледаме какви са перспективите?
- Прогнозите ги дава финансовият министър Горанов с идеята за тригодишния дълг. Г-н Горанов дава най-добрата политическата прогноза, и тя е – три години ние ще бъдем зле. И това го казваме на инвеститори, на нашите кредитодатели. Какво им казваме - ами ние тука в България три години сме решили да бъдем зле и да вземаме едни заеми, вие какво ще кажете?
И на какъв процент тогава една банка ще даде заем за тези три години, след като знае, че ти си планирал да вземеш заем при всички обстоятелства. Това е прогнозата!
