Потенциал за политиканство, разбира се, има. Местан развали по-скоро положителното впечатление, което си бях съставил досега за него, като се впусна в необмислени интриги без определена цел и посока. Привидната капитулация на Орешарски пред грубия натиск на истеричния Маккейн наистина за момент създаде ситуация за падане на кабинета. Станишев с гневния си анонс за избори до края на юли за пореден път демонстрира, че е човекът с характер в българската политика, което силно не се харесва на онези без характер, за съжаление образуващи гласовитото мнозинство. Но зад всички подробности е ясно, че
предсрочните избори и през тази година, и до 2017 г. са напълно ненужни.
Те няма да доведат до значителна промяна на статуквото, но ще бъде загубено ценно време за прогресивни реформи, ще се нагнети нова поляризация на обществото. Ремонт на кабинета, разбира се, може да има по всяко време, но не бива да е самоцел. Евентуалното връщане на ГЕРБ в управлението дори в немислимата коалиция с БСП ще доведе неминуемо до нов февруари 2013 с още по-разрушителни последици. Ясно е от години, че ГЕРБ не може „да вземе левия завой“, настоятелно налаган от сегашния исторически момент. Те сами си признават, че ще връщат и Дянков. Не е наложително по никой начин и присъствието във властта на нови политически амбивалентни кариеристи, издигнали се по модела Сидеров от водещи на тв предавания, както и на нови нарциси – има ги достатъчно.
Необходимата политическа подкрепа кабинетът ще получи от обществото, ако не и от парламента, когато поведе по-активна политика в интерес на мнозинството – политика на доходите, реиндустриализацията и прогресивната данъчна реформа. Не бива да се отлагат и радикалните реформи в медиите – състоянието им не е подобрено от началото на 2013 г. насам, в известен смисъл е и влошено. Медиите трябва да се превърнат в нормална среда на гражданското общество. Много важно е и съдебното преследване на герберската върхушка да продължи активно след първите зелени кълнове, да се разкъсат корупционните клиентелистки мрежи по места. Докато всичко това не стане, а и докато Плевнелиев продължава да обитава „Дондуков” 2, всяка смяна на властта ще е нежелана от гледна точна на националния интерес.
За втори път след раздухването на украинската криза наблюдаваме стъписано как бюрократичната политика от кухнята на ЕС предизвиква изкуствена дестабилизация в цивилизована европейска страна. Но това трябва да се сложи край. Европейската интеграция бе започната с цел да се увеличи стабилността на Стария континент, като се заличат старите разграничителни линии и се направят войните практически невъзможни. А сега бюрократичният натиск на Брюксел, изкуственото прокарване на нови разграничителни линии, особено деструктивните действия на икономически банкрутиралата ЕНП подпалиха в Украйна кървава гражданска война, която носи стотици жертви сред мирното население, а у нас се опитва сваляне на законното правителство и връщане на власт на шайката на
осъдения на първа инстанция престъпник Цветанов, който според някогашните откровения на неформалния си партиен лидер Борисов трябваше отдавна да лежи в затвора.
Видяхме, че неуспешното представяне на управляващите в големите европейски страни на евроизборите не предизвиква въпроси за оставки – Камерън и Оланд не се оттеглиха. Камерън е отдавна тотално провален управленец. Така и в САЩ провалът на президентската партия на midterm (средносрочните) избори за Конгреса не води до оставка на президента. Евроизборите не са национални парламентарни избори, изборите за Конгрес не са президентски избори. Да, загубата на изборите трябва да доведе до определени изводи за управляващите.
В България причината за негласуването на стотици хиляди леви избиратели за управляващите беше в недостатъчно решителната им лява икономическа политика в интерес на мнозинството, а не в недостига на дясна политика в интерес на малцинството, което да се компенсира с ново управление на ГЕРБ. И в ЕС резултатите от изборите показаха недвусмислено същото, че в ход е „селско въстание“ на низините срещу дясната политика на остеритет и олигархичната бюрокрация независимо от идеологическите драперии на различните места. Вятърът на историята ще духа в платната на лявото, стига то да намери правилния си курс. Разбира се, медиите са огромен проблем, те активно промиват общественото съзнание в обратната на правилната посока и реално са колективна форма на самоубийство на нацията.
Колкото до истеричния натиск на САЩ и отделни чиновници от напускащата еврокомисия във връзка с Украйна и „Южен поток“, България спокойно може да ги игнорира,
без да рискува особено – те са израз на ирационална паника и слабост. Евроизборите показаха, че силите, които осъждат западната политика в Украйна, бележат определен възход, че мнозинството европейци отхвърлят идеята за нова студена война с Русия. И в САЩ гласовете срещу подкрепата за украинския режим и отразяването на конфликта от корпоративните медии са все по-силни.
Игнорирането на грубия западен натиск за Украйна ще е полезно и за България, и за ЕС, а и за самите САЩ, защото погрешната им политика има нужда от бърза корекция, за която нея помага и идейната съпротива от съюзниците, не само синините от сблъсъците с обективната действителност. Ако беше истински приятел на Америка, Орешарски трябваше да дръпне една кратка гневна, защо не и високомерна лекция на Маккейн и другите парламентьори за вредата, която нанасят с нетактичността си на интереса на САЩ в България, и да ги изпроводи да чепкат подробности с Миков, на тяхното равнище. И щеше да остане в историята. Премиерът не е по речите и не е политик, както сам си признава. Но още не е късно да опита промяна.
Такава смела позиция на София освен непосредствена практическа полза да не се отказва от изгодни проекти ще й донесе и огромен морален престиж. А предстои радикална преориентация и в ЕС, и в САЩ новият президент демократ неминуемо ще е изградил кампанията си върху критика на външнополитическите провали на Обама. България с лидерска роля при обръщането на страницата във външната политика на нова Европа съвсем няма да е немислима възможност. Освен това
истинското отстояване на „западните ценности“ – сред които са рационалността и свободата – предполага именно такава позиция.
В предишните си коментари за Украйна дадох на Обама – за когото два пъти с голяма надежда гласувах и винаги ще подкрепям прогресивния му вътрешнополитически дневен ред – предостатъчно време да се ориентира и твърде много benefit of the doubt (тълкуване на съмнението в негова полза). Но след кървавата вакханалия, устроена от киевския режим в Одеса и в бунтовните Донецка и Луганска област, след надигащата се нова катастрофа в Ирак – и то в резултат и на коренно сбърканата политика на САЩ в Сирия в последните години – може спокойно да се даде оценката, че
външната политика на Обама е катастрофална с оглед и на дългосрочния американски интерес в нашия регион.
Първият черен президент слиза в историята в кохортата на външнополитически слабите, неуспешни президенти. Опасявахме се, че може да е така, още когато някои от американските прогресисти с по-европейска ориентация предпочитахме Хилари Клинтън като кандидат – въпреки големия ентусиазъм на Обаманията. За съжаление самата Клинтън изнесе изключително слаб и хаотичен мандат като държавен секретар. И както вече съм споделял, надеждата ни сега е в народната героиня Елизабет Уорън – дано се кандидатира.
Нашите десни колеги не разбират кошмара, който отдавна зрееше в Ирак.
Ако ислямистите, отгледани от САЩ в Сирия, успеят да откъснат сунитските земи в Ирак в отделна ислямска държава, това е краят на Ирак и на американския проект там, погълнал милиони животи и стотици милиарди долари на американския данъкоплатец. Но това е и раждане на държавата Кюрдистан и последващо разпадане на Турция, а също ожесточаване на сирийската гражданска война, неминуемо връщане на талибаните в Афганистан след изтеглянето на Америка и общ сунито-шиитски армагедон, в който ще бъдат въвлечени и другите страни с шиитско мнозинство – като Бахрейн и Азърбайджан – или значително шиитско малцинство – като Саудитска Арабия, другите страни от Залива и Турция. А ако САЩ избере да се съюзи с Иран срещу сунитската заплаха в Ирак, това означава да разреши на Техеран да преследва необезпокоявано ядрената си програма и да легитимира Хизбула. И причината за този кошмар е най-вече американската сбъркана политика, от агресията на Буш в 2003 г. до подкрепата на Обама за сирийските ислямисти.
Ирак тури черта и на усилията на Запада в Украйна.
Отвлича вниманието му в друга посока, създава прецедент за независима Новорусия в лицето на възможната сунитска държава, или пък прецедент за ново близко сътрудничество с Русия по Украйна, ако САЩ избере да сътрудничи с Иран, и реабилитация на Путин. Да не говорим, че цената на нефта тръгна нагоре, а доскоро десни колеги като Алекс Алексиев, с когото спорихме в радиопредаването на Калин Манолов, ни увещаваха, че Саудитска Арабия щяла да постави Путин на колене, като увеличи добива си. Време е да се разбере на чия страна е истината.
Българската десница не разбира добре сложния съвременен свят, не може да управлява България днес.
България трябва да води реалистична, последователна и твърда политика в защита на националния си интерес в рамките на ЕС. Това изключва по-сериозното участие на ГЕРБ, РБ и подобните им, но включва и принципната защита на всички сериозни проекти за реиндустриализация у нас. САЩ и ЕС първи издигнаха лозунга за реиндустриализацията, а натискат България да се откаже от най-големия проект в тази област на нейна територия с неикономически, идеологически аргументи – да се намали влиянието на Русия, да се помогне на киевския режим да оцелее. Идеологизацията на икономиката трябва да се отхвърли категорично като отречено от историята наследство от държавния социализъм.
Икономическите решения трябва да се диктуват изключително от реализъм и прагматизъм, не от празни приказки за „ценности“, зад които се крият чужди, също прагматични интереси.
Това, разбира се, важи на първо място и за самите САЩ, както много пъти вече съм показвал с конкретни икономически данни. САЩ трябва да водят прагматична политика и в интерес на огромното мнозинство американци, 99-те процента, а не на глобалната олигархия.
Политическите решения и в България, и в САЩ също трябва да се вземат при пълен приоритет на реалностите. Например принадлежността на Севастопол към Русия не може да буди в София или у другиго повече съмнение от принадлежността на Сан Диего към САЩ – и конкретните политически действия на София трябва на всяка стъпка да отразяват това разбиране. Опитите да се заобиколи и притиска Русия в „мекото й подкоремие“, да се увековечи една голяма постсъветска Украйна, непримиримо враждебна към Москва, са утопични и обречени на провал – и България трябва принципно да се дистанцира от провала.
Усилията да се спаси от колапс киевският режим са безнадеждни –
той още не може да контролира страната, не може да избегне банкрута, тласка Европа към нова тежка газова криза посред зима, а освен това извърши тежки престъпления срещу украинците и политиците, отговорни за тях, няма да се спасят от затвора. Очевидно вече и запазването целостта на Украйна без Крим ще е невъзможно без ликвидацията на сегашния режим и особено на екстремистките му компоненти, и без бърз преход към върховенство на закона и неутралитет по финландски образец.
И без федерализацията на страната с оглед на противоречивата й история, обединила изкуствено напълно разнородни части – бивши западни руски земеделски земи, покорени в продължение на много векове и интегрирани в различна степен от Литва, Полша и хабсбургската монархия, както и бивши татарски степи, колонизирани и индустриализирани от Русия в по-ново време. Донбас с прилежащите Днепропетровск, Запорожие и Кривой Рог са първият голям руски индустриален район, заселен от края на XIX в. предимно с преселници от стара Русия.
Предлаганите от историците деления на страната на същинска Украйна (бивша покрайнина на Полша), Подкарпатска Рус (исторически част от Унгария, после и от (Чехо)словакия), Малорусия и Новорусия имат несъмнени достойнства, които ще се изпробват в политическия процес. Успехът на този процес на примирение на всички украинци с реалната им история ще е много важен за единството на цяла Европа. Време да се разграничат, за да се обединят. Провинциалните съседски страсти трябва да отстъпят на единството в многообразието. И най-важното, примитивната расистка полска по произход русофобия на една малка – около 10% – част от украинците трябва да бъде погребана. Хора, Франция и Германия, Франция и Англия, които се изтребваха взаимно с милиони, се научиха да не се мразят и да пеят любовни песни едни за други. Защо 4 милиона „свидоми“ украинци да не могат да се откажат от омразата към някогашните си сънародници?
Връщам камерата на отсамния бряг на Черно море, където
бедствието на варненския южен район,
което наблюдавах в социалните медии със свито сърце, се дължи, разбира се, на добре познатите ни причини – незаконното строителство и незаконните сметища в поройните долове, незаконната сеч за огрев в защитните горски насаждения на хълма Джанавара над махала „Розова долина“. Амфитеатралните склонове на варненската моноклинала са зелени и красиви, а и плодородни, където се посади нещо, но са податливи на свлачища и кални порои. Цяла Варна, целите Златни пясъци са един древен свлачищен циркус – всъщност почти цялото морско (и Дунавско) крайбрежие на Дунавската равнина е от свлачищен тип. Склоновете изискват постоянни компетентни грижи на хората, на общината и на София – залесяване, отводняване, изграждане на канализация, друго укрепване – и най-вече спазване на строителните и други нормативи. Тези постоянни грижи по принцип са полезни за местните – правят ги по-съзнателни и дисциплинирани, годни за големи дела, като жителите на Венеция или Амстердам, които покрай всекидневната си борба с водата се издигнали до световни империи.
Изкуственото задържане развитието на Варна при ГЕРБ обаче също е факт, продължаващ до днес и с бясната съпротива на десните срещу „Южен поток“ – сложен инженерен проект с решаващо значение за развитието на региона, но също тангиращ целия южен градски район и просто обречен да подобри значително инфраструктурата му.
Промяната на климата също е реалност, която ще ни налага трудни решения. Горенето на лигнитни въглища например ще трябва постепенно да се преустанови (“clean coal” – „чистите въглища“ – са плоска корпоративна шега). По време на студентска бригада от СУ в далечната 1986 г. пътувах с рейса по екзотичния за мене тогава маршрут Димитровград – Ямбол и бях стъписан от размерите и деструктивността спрямо природата на социогеологическия феномен „Марица-изток“.
Какво ще е въздействието на „Южен поток“ върху природата
в съпоставка с маришко-марсианския пейзаж на лигнитното безумие? „Южен поток“ на терена ще представлява 60-метрова зелена алея, или двойно колкото автомагистрала, оградена, обрасла с трева и дребни храсти, населена с милиони птици и пресичаща безконфликтно всички пътища и други комуникации от Галата до Тимок. Какво ще е въздействието на компресорните станции на „Южен поток“ – общо 4 – в сравнение с ТЕЦ-овете на „Марица-изток“? В САЩ мрежата от газопроводи и компресорни станции в най-гъсто населените райони е толкова плътно преплетена, че се слива в едно размазано петно на картата.
Всъщност обаче стихийни порои във Варна е имало и по-рано, преди последната промяна на климата. Старите хора помнят, че в 1953 г. след локален проливен летен дъжд над Франгата под вода останали жп линиите от Тополите до стария Аспарухов мост – превозвали пътниците на БДЖ от гара Тополи с военни баржи до Морска гара. Плажовете пораснали с до 200 метра наноси от пороите, по тях се образували цели големи кални езера. В петък видях на Фейсбук снимки от Шокарския канал над Офицерския плаж, подобен на кошмарна кална Ниагара, но чак толкова наноси нямаше. След бедствието в 1953 г. били ударно засадени от бригадири боровите гори по скатовете над града, които сега се секат.
Все пак реакцията на сегашния кабинет на бедствието беше почти безукорна.
За варненци не е без значение, че тримата министри – на вътрешните работи, отбраната и транспорта, притекли им се на помощ за часове заедно с премиера, са свои хора, възпитаници на Морското училище, а единият доскоро ръководеше и пристанището в същия район. Разбират професионално нещата, знаят местната специфика, местния език. Това е твърде съществена разлика след герберското съзнателно антиварненско управление.
Опитът на герберския градоначалник да използва трагедията за партиен пиар бе отхвърлен от всички варненци. На лепетенията на клетника Борисов никой не обръща внимание. Герберщината е културно чужда на варненския организъм.
В цяла реална и виртуална България се надигна надпартийна вълна от човешко състрадание. За няколко часа над 15 хиляди души се записаха пред очите ми във Фейсбук групата „Да помогнем на „Аспарухово“. Хиляди хора от България и цял свят (и от Македония) изпращат пари с есемеси, други помощи, стотици хора надойдоха от цялата страна с лопати, търговци раздават на доброволците безплатна храна, превозват ги безплатно. Църквата също не остава назад – хората пишат трогнати за огромната тълпа желаещи да помагат, събрали се в Катедралата. Почти липсват в пространството и пиперливи „етнически“ коментари за жителите на махала „Розова долина“. „Аспарухово“ (по-рано „Тихина“ или тур. „Сес-севмес“, „Глас не се чува“) е старо работническо предградие – около пристанището, корабостроителницата, жп линиите и памукотекстилната фабрика, винаги е било етнически пъстро и винаги толерантно. Сега ще се научи и да спазва правилата.
Това е то „гражданското общество“, това е то „публичната сфера“. А не ония с тъпаните и вувузелите от жълтите павета.
Това е и най-доброто от българина, от човека. Тази спонтанна реакция на хората на бедствието на техните ближни, желанието да помогнат, да турят нещата на правилна основа – тази обща атмосфера на споделена порядъчност и решимост за действие е моделът за онова, което ни е нужно сега – не партизански страсти, а единство, човешка солидарност и по възможност – съзнателно прекратяване на безобразията, даване възможност на компетентните да свършат работата, и не по-малко важно – създаване на обществена атмосфера на доверие към компетентните и спазване на правилата. Варна даде тон през февруари 2013 г., дано и сега повлече крак.
Цяла България след герберския потоп е бедствена зона. Всички заедно можем да я изгребем от калта.
