Единственият лозунг, който ми хареса на неделните (десетоноемврийски) протести беше: “Не ви признаваме прехода. Не ви признаваме властта. Не ви признаваме собствеността”. Този лозунг с три кратки изречения синтезира основните проблеми, пред които сме изправени днес и които виковете “червени боклуци” няма да решат, понеже ги затъмняват и ги давят в блатото на олигархичната мътилка.
Много пъти, откакто започна всичко, съм се питал не кой? кой? кой?, а защо? защо? защо? Защо не мога да се припозная в тези протести? Защо ме дразнят? Защо не им вярвам?.
Вероятно, защото никой досега не е формулирал проблема точно, ясно и категорично. Заради това ще използвам този протестърски лозунг, за да обясня кое не е наред. Искам да предупредя нещо. Нямам никакво намерение да използвам политкоректни фрази, да се фризирам като десен фукльо с речник, съставен от европейски клишета, и да изпадам в телешки възторг пред трафаретни тъпотии като “тук не е Москва”. Ще се опитам да обясня моята истина, а ако тя не е споделена, надявам се, вие да споделите вашата, по възможност не в реч на омразата.
Не ви признаваме прехода!Йес, на 24-тата година някой се престраши да го каже. Преходът, осъществен по този начин, никога не е бил национален проект. Дайте да не се лъжем. Мнозинството от българите си представяше пазарната икономика като добре развит социализъм със своба на словото и други демократични екстри. Никой никога не си е представял пълно разпадане на стойностите на предишния му живот, пълно разгромяване на националната икономика, диктат на десните икономически клишета и абсолютен авторитаризъм на нежните експерти по пазарна икономика. В отричането на прехода има не само политическа, но и екзистенциална тревога. Това е отчаянието по една загубена в мрака на историята държава, която в новите времена заприлича на циркова трупа, надрусана с екстази. Хората искаха свобода, но и социална сигурност. Свобода на словото, но и здравеопазване, с което не ти одират пет кожи. Многопартийна система, но и безплатно образование за всеки. Разделение на властите, но и работа за по-голямата част от населението. И само не ми раздувайте, че хората са били тъпи. “В мечтите няма цензура” е казал един от най-големите поети на страната (Никола Вапцаров, бел. ред.). Мечтите трябва да бъдат буйни и невъздържани. Иначе не са мечти, а примирение.
Преходът бе осъществен като гигантска конспирация срещу идеята за социална държава в България. Но това е истинският капитализъм - безпардонен, груб, брутален и зверски фиксиран в кинтите. Да, на Запад са успели да го лакират малко, възпитали са чудовището от време на време да сяда по команда или да прави ефектни трикове, но това не отменя проблема. Българите никога не са искали път към този капитализъм или към капитализъм изобщо. Февруарските протести извадиха на бял свят този гняв. От летните насам дори лустросаните глезльовци от десните не могат да прикрият това разочарование. Ето това е проблемът, ако си кажем истината, че капитализмът е проблем, ще можем вече да си говорим истината. Тази дивотия с правилата, законите, нормите и морала е ефектна дъвка за заспалия разум, който имитира, че е буден, но е просто поредната окова на това, което наричаме преход.
Заради това, като чуя думата “рестарт на прехода”, ми идва да взема паве и да вдигна свой собствен протест, дори и да остана самичък в него. Не рестартът, самият преход е проблем. Трябва да дебатираме къде искаме да отидем и какво да постигнем, защото поне половината паразити, които се прикрепиха към протеста под “рестарт”, разбират единствено собственото си въздигане в управленските висоти и окупирането на тези въздушни пространства. Ама аз също не ви признавам прехода. Вие заклеймихте червените боклуци, ама търпите сините? Ако не признаваме прехода - всичко да отива на бунището на историята, защото ни натресоха капитализъм в неговия най-изчистен, садистичен и олигархичен вид.
Не ви признаваме властта!Това е дори още по-голям проблем, защото можем да го отнесем не само към настоящата ситуация, а към целия демоничен период от 24 години, който ни се случи като хорър-филм.
Всъщност легитимността на управленията след 1990 г. идваше от идеята, че те ще направят България по-добра и просперираща страна от това, което тя е била преди. Някъде в далечината на историческото и политическото пространство се мержелееха виденията на демокрациите с небостъргачи и пълни витрини и хората си въобразяваха, че тази демокрация е за всички. После им натресоха окончателната и болезнена истина - това е демокрация за мазните богаташи. Нямаш ли пари - обществото те изхвърля от себе си, все едно не си достоен човек. Абсолютна диктатура на материалното, независимо от спорадичните пориви на душевност.
В този смисъл може да разглеждаме “прехода” като една огромна узурпация на власт, като системна злоупотреба с доверието на хората, като диктатура на частните икономически интереси над обществените. И заради това, ако трябва да се борим с политическата система, битката съвсем не може да бъде сведена до един сегмент от нея. Както и не можеш да виждаш в агентите на узурпацията някакви обществени ментори. Фигурите на прехода, които знаят да дърдорят едно и също, да морализаторстват по разбеснял се начин и да четат конско от позицията на някаква измислена невинност, носят твърде огромна вина за провалената власт, че да могат да бъдат слушани за нещо. И ако искаш оставката на Орешарски, бъди така добър да искаш оставките на всички, които са се упражнили с власт, защото тяхната легитимност е изчерпана още в мига, в който използваха държавата, за да създадат богаташки елит, въобразил си, че е неприкосновен. Този процес обаче, е присъщ на всеки капитализъм по земята, заради това е хубаво да си дадем сметка срещу какво точно протестираме - срещу конкретната власт или срещу цялата система. Битката срещу конкретната власт е поетична, но безполезна. Битката срещу системата е тази, която може да върне легитимността на управленията. Това обаче, либералстващите политолози няма да ви го кажат, защото те са част от фабриката на статуквото. Чуйте им дрънканиците - тия са пълни агенти на едната олигархия, която иска да замени другата. Това не е битка за нова легитимност, това е битка единствено и само за пазарни пространства.
Не ви признаваме собствеността!Ето го най-големия проблем. За какъв рестарт можем да говорим в страна, която е опоскана така, все едно е вилняло торнадо или една орда от вампири са смукали кръв до пълно алкохолно умопомрачение. След 1997 г. олигархията се сдоби със собственост на безценица по пътя на нещо, което наричаме невинно “приватизация”, а всъщност, трябва да наричаме с истинското му име - грабеж в особено големи размери. Когато днес някой ви заговори за рестарт на системата, без да постави въпроса за собствеността, имате насреща си или мошеник, или абсолютно изпечен лъжец или просто обикновен луд. Преходът може да бъде рестартиран единствено с абсолютно непризнаване на голямата собственост, защото тя е придобита по престъпен начин. Олигархията пет пари не дава за красивите декларация или за исканията за нов морал. Нея би я заболяло, единствено ако се посегне на нейните активи, защото за каква справедливост можем да говорим в една страна, превърната в полигон за изпечени кражби и присвоявания. Нелегитимността на властта идва именно от безогледното разпродаване на собственост и заради това днес резултатът е налице - най-бедната държава в ЕС.
Ако ще започваме нов преход, дайте да си говорим истината в очите, защото песните на Васко Кръпката няма да запушат логическите дупки в политическите стенания на поредните политкомисари.
Непризнаването на собствеността е най-левичарското послание, за което мога да се сетя в една раздирана от противоречия страна. И това е проблемът - хората инстинктивно мечтаят за Чавес, а получават все Симеон Дянков. От тук идва хроничното усещане за постоянна несправедливост и вътрешна драма. Това е провалът на целия преход. Натресоха ни истински, неподправен, драматично гнусен капитализъм и обявиха, че краят на историята е дошъл и нищо не може да се промени.
Единственото, което се питам днес, е - колко от хората, които излизат по улицата, се чустват по този начин? Като оставим настрана болните антикомунисти (това си е психическо отклонение, което е трудно лечимо), перковците от старата десница, изпълнителите на олигархични поръчки и кресливите пиарки, останалите дали не се чувстват участници в една подмяна, която иска да си осигури още 20 години дивашки капитализъм без последствия. Ето това съмнение разяжда моят ентусиазъм.
Чувствах се длъжен да го споделя.
