-
СТИХОВЕ И ПРОЗА ОТ ВРАБЕВО – автор СВЕТЛА
-
КОВАЧЕВА –
-
“ “ ЕСЕНЕН ЕТЮД “ - 1991г. - III – та част
-
* НА ВЪЗДУХ В БАЛКАНА *
-
Ето ме в тихият оазис на земята, ето ме в началото на стръмната пътечка наречена :Каменливчо” в пазвите на величествения “Гяур баир”. В седем дневното си пребиваване тук вече за втори път изкачвам баира.
-
Днес е хубав слънчев ден, ден забравен от есента и топъл ветрец поклаща изсъхналите горски вейки. Долу сребреят снежните покриви на къщите в селото. Тихо , смълчано ,то се е притаило за зимен сън. От време на време тишината се нарушава от зловещото грачене на изгладняла и премръзнала птица с което показва своя протест на философското си съществуване, че още е жива, че още може да се бори със съдбата,
-
Огненото кълбо на залязващото слънце доближава далечните планини сякаш съвсем близки до селото и техните склонове посипани със искрящ сняг се виждат толкова ясно, че човек губи представа за растоянията.
-
Тук в подножието на баира земята е покрита с милиони опадали светло-кафяви изсъхнали листа, които макар и мъртви се предвижват от време на време от ветреца и също както птиците показват, че са живи па макар и безпомощни.
-
Тържествено се зеленее мъхът върху камъните в тази безлюдна обстановка. Колко ли време човек безмълвно може да стои и съзерцава природата и тези видимо изсъхнали дървета, които напролет ще се събудят за нов живот и ще облекат своите клони със свежи зелени листа и ухайни цветове.
-
Това е вечния зов на живота – това е вечно повтарящия се цикъл
-
редуван от меланхолия към възраждане . - 1989 г.
-
* НЕОБИТАЕМОТО ИМЕНИЕ *
-
Тези най-свежи майски дни когато природата беше в ярко зелената си премяна се оказаха студени и дъждовни ,неприветливи. Въпреки това в някои часове от деня слънцето се усмихваше весело и напомняше за настъпващото лято.
-
Първото силно впечатление което ми направи когато пристигнах тук бе разцъфналия храст почти дърво миловидно наклонил се към старата къща с бели цветове наподобаващи пухкав сняг. Дворът и градината бяха обрасли с висока избуяла трева, която бе толкова гъста, че едвам се различаваха цветята. Няколко жълти с червени петна лалета бяха подали своите цветове над тревата. Тази трева цъвтеше. Природата бе силна и красотата задушавана от плевелите е намерила своето съжителство тук в необитаемото имение за да покаже своята вечна сила, своето обаяние и стремеж към добро. Трендафилът вече цъвтеше и неговите тъмно-червени цветове издаваха приятен аромат, но човек не можеше да се доближи до тях-храста бе необлагороден и целия в бодли, но въпреки това излъчваше тайното единство на дивото и благородното. До него свенливо подаваха своите пъпки градинските рози. На две големи туфи вече червенееха божурите, а въздуха бе напоен с мириз на здравеца, който ликуваше от високия каменен зид незасегнат от тревите. Цветовете му бяха много и тържествувха свободни и независими. Нежните бели нарциси отдавна бяха прецъфтяли и крехките им стебла едвам се забелязваха. В близкото минало в тази градина цъвтяха едри жълти и тъмно червени гергини, но сега тези цветя не се забелязваха. Изчезнали бяха и богородичките. Студената зима небрежно бе отнела техния живот.
-
В горната част на двора приветливо се усмихваха белите цветчета на ягодите, наредени в прави редици като на парад. До чешмата въпреки надмощието на копривата се разполагаше туфичката шарена декоративна трева.
-
До къщата намерил подслон на завет издигаше снага напъпил карамфил. Пътеката от каменни плочи около къщата бе също обрасла с треви. Малините плътно подслонили се до оградата търсейки топлина от каменния зид будеха съжаление и видимо си отиваха безсилни да се борят за своето съществуване. Дали от старост или от зли студове кротко бяха навели своите клони и чакаха края на съдбата си. Не по завидно бе състоянието на старата лозница, която бе облекла снагата си с дрипи от ронеща кора и едва на края се подаваха щастливи сълзици от нежни клонки с по няколко зелени листа, които издаваха вик за живот...
-
Като покровителка на това странно съчетание между красиви и полезни растения и ненужни треви се беше разперила като изморена сива птица старата къща устояла на самотността в последните няколко години и поддържана от старата слава на веселие и безгрижие, на много глъч и много смях от хората в миналие поколения.
-
Необитаемото имение чакащо своето спасение-своите нови обитатели, за да процъвти отново и отново да възвърне своя живот.
* ТРАКТАТ ЗА ПРИРОДАТА *
-
Моят любим автор е всемогъщата създателка – Природата, чийто създания сме самите ние. Ние, мислещите хора заедно с останалия животински свят и самите неудохотворени предмети, които ни заобикалят, представляват един голям, един безкраен причудлив и тайствен роман, недостъпен за перото и геният на нито един смъртен.Кога и по какъв повод е хрумнало на нашата създателка, за да напише този роман. Кой и е подшушнал този грандиозен безкраен сюжет, каквито са природното и човешкото битие. Защо и е трябвало да създаде този безкрай от галактики и светове, слънца и планети, животни и хора?Нима този видим материален и невидим духовен свят е израз на самата теб-Природо, на твоята иманентна същност. Това ли си ти самата, както създадения от теб свят-не, не вярвам! Ти си тъй невидима и очарователна, тъй абсолютна и могъща, недостъпна за нашите сетива и само нашето съзнание, нашето пърхащо като птиче съзнание, зареяло се в безкрайните простори на този свят усеща твоята абсолютна творческа мощ, твоята непознаваемост и плахо се свива във себе си .
-
Пред теб, Създателко, наша, Природо, падам на колене и се прекланям, пред твоята сила и величие, пред твоя ненадминат гений.
-
1989г.
-
* ПРОЛЕТНА КАРТИНА *
-
Във клоните зелени славей пее
-
облечени са цветовете в белота.
-
Лъчисто ведрото небе синее
-
и възвестява Пролетта !
-
Щастлива пролет, ти ела в душите
-
и дълго мълчаливо остани
-
поддържай огъня пламтящ в мечтите
-
и ни окриляй в наш"те дни !
-
1990г.
-
* ОДА ЗА ЛЮБОВТА *
-
Най-висшето чувство в човека- това е любовта. Да обичаш, значи, че си се доближил до Бога и разговаряш с него. В тези вълшебни мигове душата ти се разнася на най-красивите криле огреяна от брилянтните лъчи на блаженството и пееща най-сладостния химн на радостта.. И както беден скитник, който дълго се е борил със пясъка в пустинята разкъсван от жажда, най-после е намерил бленувания оазис, така и човешката душа намерила нежната омая на любовта спасява себе си. За да живееш, за да съществуваш, за да поддържащ своето верую, наведи се в оазиса и със жадни устни дълбоко пий от живителната струйка на единственото и най-съкровенно верую-любовта. И тогава, когато душата ти е разпръсната на хиляди парчета подобно на разтрошен кристал, и тогава намери сили и се изправи, поеми глъдка въздух и остани жива. ! Жива, за да можеш отново да изживееш онзи трепет на сърцето, когато почувстваш дъха на любимия човек. Тогава наистина можеш да кажеш. Че си жива, че се радваш на чистото синьо небе. Иначе забелязваш ли, колко е светло небето, ако в душата ти цари мрак и пустота?
-
Не допускай този унищожителен мрак в душата си Избавия от най-коварната и тежка болест -меланхолията. Нека възприема всички цветове такива каквито Великият Творец Бог ги е създал. Под благоволението на Бог се запалва любовта и пак под неговото покровителство се удължава този огън с години напред, или угасва, ако тези въглени се превърнат във пепел и вятъра ги разпилее по далечните баири. Какво е живота без любов-дълга и безкрайна нощ, непрогледна тъма, небе без нито една звезда.
-
Благочестиви Господи, дай ни най-великата радост, най-голямото духовно богатство-любовта! Отнеми ни всичко, и хляб и постеля, но остави ни любовта. С нея ние ще бъдем щастливи, щастливи тук на таз земя и ще летим в простора с лекота и ще имаме всичко, което душата ни иска. Ние ще бъдем богати, ние ще бъдем добри! В нашите малки шепи ще носим цялата Земя и луната и милионите слънца от непознатите гаалактики, защото имаме нея-всевластната господарка на нашите сърца – любовта!
-
Слава на Бога !
-
1988г.
-
* ПО БЛИЗО ДО БОГА *
-
Човек се мъчи да открие
-
великата природна тайна
-
и със сърцето си да вникне
-
във широтата и незнайна.
-
Поел пътека в планината
-
в лъчистия и светъл ден,
-
изкачва той височината
-
от красотата и пленен.
-
Все по-нагоре и нагоре
-
където облаци безспир
-
стотици мигове, отколе
-
витаят във небесний шир.
-
Все по-високо, по-високо
-
със Бога разговор подел
-
за свойто битие жестоко
-
в живота сладости не взел.
-
И ако със вярата безкрайна
-
и пак със онзи вечен плам,.
-
Той Бога моли, всеотдайна
-
отправена молитва там...
-
Простира ръце и поглед отправя
-
към Бога словата излива,
-
за обич, трохичка любов и наслада
-
във дните и нощи да има.
-
Когато съдбата ни мъка отрежда
-
и сграбчи във остри клещи
-
отправяме поглед изпълнен с надежда
-
за капка любовни искри...
-
Защото единствено те са способни
-
спокойствие нам да дадат,
-
та в нощите тежки, без сън,
-
тъй злокобни
-
очите по-леко да спят.
-
Тръгни по пътека, която открива
-
по-близко до Бога простора
-
подишай дълбоко и той ще окриля
-
мечтите на скромните хора.
-
1988г.
-
* БОГОРОДИЧНА СТЪПКА *
-
Тръгнеш ли по пътя минаващ по край профелакториум “ Слънце “ значи си тръгнал към местността “Богородична стъпка “. Земен път с малък наклон върви през нискостеблена борова и дъбова гора, достига до склона на един по-висок баир, където се намират оголени варовити скали.
-
Върху тях са нарисувани две картини: Исус Христос разпънат на кръста и Мария с младенеца. Самотната скала с изображенията на християнския култ закътани сред ниските храсти и дървета създаваше впечатление, че се намирам пред някое древно тракийско оброчно място. Закачените панделки и кърпички по храстите на скалата засилваше това впечатление. Тишината нарушавана рядко от птица, облачното небе спуснато ниско над мен изпълваше душата ми с мистични усещания.
-
Никога не бях идвала в тази част на Средна гора, но неколкократните излети оставаха добри спомени в мен.
-
Местността се характеризира със средно високи планини обрасли предимно със широколистни гори, като разбира се на някой места се срещаше и бор в по-голямо количество.
-
И тук можех да изпитам чувството на уединение с природата и да набавя своята изгубена енергия в шумящия и суетен град, тук от майката Природа и от дъхащите на сено ливади.
-
1989г.
-
-
* КАПТАЖНА ОБИЧ *
-
Колеги, мили, вий вси ентусиасти
-
сте много честни, скромни и добри,
-
от трудностите вий не се плашите
-
и знайте, чакат ни щастливи дни! Щом като с любов поели сме пътеката
-
трънливата пътека на труда,
-
за нас и в тежки дни ще бъде туй
-
утехата
-
една едничка слов “благодаря”!
-
Ний дружен колектив сме от 15 души
-
работим и творим в една система
-
за съхранението на курортните
-
ресурси,
-
със благородната ни цел е отредена.
-
Живях в каптажното изкуство, с жар
-
с мой почерк нещо сътворих,
-
торба със ключове ще поднеса във дар
-
и красота в каптажната история открих.
-
Превърнах “ Баба Вътка” във параклис
-
и там в дълбокото подземно царство
-
Мария с младенеца бдеше
-
и пазеше голямото богатство./
-
Мадона Лита също и помага
-
със своята лъчиста доброта
-
тъй двете в унисон, в една галерия
-
спазват нещото несъществуващо
-
на друго място във света...
-
Обичам туй подземно мое царство в което помпичката тихичко шуми
-
и да напиша в дневника безстрашно
-
туй дето в тъмни нощи ме гнети.
-
И тъй както някога любимата ми
-
баба Вътка
-
ме искрено даряваше със топлина
-
и като студентка ме държеше в скута
-
така и този храм на чистота
-
ми дава туй, което другите не могат.
-
Тук слънцето през малкия люк влиза
-
тук градусът през лятото е плюс шейсет
-
за сметка на това пък тъй се леко диша
-
далеч от градски шум и суета.
-
И в другите каптажи над земята
-
Юдит и Мона Лиза призовах
-
да бдят над “Баба Ваца” в тъмнината
-
и във “Здравец” два на “Слънчев бряг”.
-
Благодаря на Бога, че успях
-
да ви приветствам с тези стихове
-
на вашите желания без грях
-
желая щастие от все сърце.
-
Живейте и творете смело
-
туй що сърцето ви желай,
-
то времето на всички е отнело,
-
но смело и напред дерзай.
-
Музо, дай ми вдъхновение
-
да обичаме в захлас
-
пламъка на любовта каптажна вечно да гори във нас !...
-
1987г.
-
* НА ПЪТ КЪМ ОБЕКТИТЕ В СЛЪНЧЕВ БРЯГ *
-
Сякаш някой Бог е разсипал златните си съкровища върху морската шир. Такива ярки и причудливи отблясъци върху вълните предизвикаха ранните слънчеви лъчи. Проследявайки златистата слънчева диря погледът ми неусетно стигаше до хоризонта и потъваше зад него.
-
В мене се надигаше непреодолимото желание да погледна зад хоризонта, като че ли там се криеше един невидим и непознат свят. Това пораждаше чувството за безкрая, който означаваше нещо недостижимо, безмълвие и покой.
-
Колко творци на мислите и словото изпитваха същите чувства застанали пред морския безкрай или пък пред някой отдалечен планински пейсаж. Естественото човешко чувство на възхита преминаваше у тях в благоговение и страх пред неизвестността и безкрая. Шарл Бодлер и Блез Паскал бяха типичен пример за това
-
Ето вече рейса наближава Поморийските солници.
-
Солниците приличат на големи огледала в които Бог Дионисий се оглеждаше, ако разбира се би могъл да бъде въздигнат от крилете на някой негов събрат от Пантеона.
СТИХОВЕ И ПРОЗА ОТ ВРАБЕВО- автор СВЕТЛА КОВАЧЕВА
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
