YOU ARE LIKE AN AMERICAN MAN

(Няколко незабравими мига)

 

            Всеки от нас носи стаени в паметта си достатъчно съкровени мигове, онези стожери по житейския път, които ни крепят до последно. И става така, че понякога, замислени в спомените си, ние се усмихваме. Внуците, които нищо не пропускат, на мига реагират: „Дядо, защо се смееш?”
            1982-а година е незабравима по няколко причини. В началото на септември бе открита Свещарската гробница, а през декември навърших 40. Ще разкажа обаче не за тези две паметни дати, а за нещо по-прозаично, но също така незабравимо.         

            От няколко години работех почти през цялото лято на един праисторически обект – селищната могила при село Дядово, Новозагорско. Пек, прах, гърмежи откъм близката кариера. Но в следобедните часове започваше един по-нормален живот. Връщане от обекта, обяд, къпане, сън за тези, които не са в ръководния екип на обекта, а вечерта веселие в културния клуб. Млади хора! Даже не знаех какво правят там... Бяхме обсебили втория етаж на най-голямата сграда в селото. Отдолу – складове, кухня и столова, отгоре (около 400 кв. м.) преградени помещения за лаборатории, библиотека, клуб и спални помещения. Проектът за преустройството на археологическата база – мой. Средства – не зная кой плати. Проф. Фол каза: „Пари няма – действайте като в казармата...” След време в експедицията се включиха и японци, но към 1982-а тя беше само българо-холандска. За съжаление разполагахме само с един бежов автомобил „Лада” с номер АХ-1231 – моя. Та с този автомобил правехме чудеса. По хладина скитахме по селските пътища, беряхме череши, въобще с него вършехме много подвизи. Колко холандски студенти събираше ли? До 9-10 с мен. Е, имаше между тях няколко – Мирям, Саския и Ринке, – които заемаха повече място заради пищните форми от кръста нагоре, но това мен не ми пречеше. Аз бях започнал да побелявам, водех се един от шефовете на експедицията, а и никой не си позволяваше да седне на скоростния лост и ръчната, които ми трябваха, естествено Така че, шофирах си, без да ми е неудобно. Откъде знаеш, ще попита някой, за пищните форми? Че аз да не съм сляп? Мия си с маркуч моята прашасяла „Лада” един ден в тревната площ на сградата. Те се връщат от обекта. Май че беше Ринке, взе нещо да се закача – предизвиква ме да я окъпя. Подвоумих се, все пак водата беше ледена, но тя стои и чака. Така ли?     
            Отправям една мощна струя към нея отдолу-нагоре да не се шокира: голите крака най-напред, синьото панталонче, бухналата бяла блузка. Ми като се намокри онази блузка?! Конкурсите "Мокра фланелка", провеждани от онези с дебелите вратове след 89-а, ряпа да ядат. Защо разказвам всичко това? То имаше и много други изпълнения, все от мен проектирани, за да се стигне един ден до следния комплимент. Не помня кой точно от студентите го изрече. „Мистър Питър, Ю аар лайк ън Амеррикан мен!”
           „Хуай?” – питам. Помислих, че нещо съм сгрешил. Студентът щракна шумно с пръсти и обясни, че каквото съм обещаел, винаги съм го изпълнявал!         

           Пуснах им мухата да отидат и разгледат Мелник преди да си тръгнат за Холандия. Мелник беше вторият ми обект за лятото. Докато мина през София да си видя семейството и уредя командировката, 4-5 момичета от нашите вече пристигнали там, питам в хотела, няма ги, питам бабите пред къщите, заминали нагоре по реката. Намерих ги накрая, спирам, слизам, къпят се в един бент. Приближавам, а те всичките голи в тази ледена вода. Засрамих се вместо тях, защото боричкането и високият смях ставаха близо до последните къщи по пътя за Роженския манастир. Викат и мен! Я, бягай оттук, си рекох. Добре, че стояха само два дена, та да мога да си гледам спокойно работата след това. Май ги пратих на другия край на България - на Камен бряг. Нека моят приятел, археологът Асен Салкин, им бере грижата... Е, водих ги преди това да видят Роженския манастир. Добре, че нямаше милиционери, пак бяхме претоварили колата. Не е лесно да си „ън амеррикан мен”!
  
          1984-а. Споменах за Свещарската гробница. Сформирах екип за нейното документиране. Скоро разполагах с възможно най-точните размери на всеки един детайл. Установих и ориентацията на съоръжението по отношение на астрономическия север. Прогнозирах, че могилата пред гробницата е по-древна от нея. Така и излезе. Установих мерната единица: 0,2676 м и връзката й с други от същата епоха – IV-III век. От дромоса (коридора) се влизаше в едно квадратно преддверие. Насреща – входът към централната гробна камера с десетте кариатиди и двете погребални ложета. Вдясно – входът към страничното помещение, както и прозоръчен отвор в стената. И там – в ъгъла между стените с входовете, ниско долу върху самите каменни плочи на настилката – стоеше един камък, половината – надзидан, да не мърда. Човек можеше или да седне и да разсъждава върху него, или да си вдигне крака и върже връзките на обувките си, ако е бил събут. Но едва ли е било такова предназначението му, тъй като имаше много интересни пропорции, вдълбавания и резки на горната му повърхност. Аз разработих една хипотеза, която защитавах именно с размерите му и белезите по него. Твърдях, че това е основният камък на култовото съоружение и точно половината е символично надзидана от стена. По-късно хипотезата ми бе допълнена и от астрономи.         

            Една вечер в нашата база, дали е имало и почерпушка, не помня, спорът се ожесточи и моят колега и приятел Тотьо Иванов, праисторик от Разградския музей „Абритус”, лека му пръст, вече много години не е между живите, избухна и каза: „Слушай, Вълев, всички белези, които и аз съм забелязал, може и да са случайни. За пропорциите 3:4:5, иди-дойди. Но ако има някаква символика в това, че половината от камъкът е открит, а другата половина – надзидан, както настояваш, би трябвало да има жлеб, разделящ двете части.” „Тотьо, отвръщам, как може да си представиш, че аз ще си позволя да разчовъркам стеклите се утайки по стената, които вероятно са покрили такъв жлеб, ако въобще го има! Аз само правя логически заключения...”  И се разбрахме на следващия ден да проверим.         

            Какво стана? Проверихме. Тотьо разчисти внимателно наслагите със скалпел и се откри жлеб, широк около 8 мм (по памет) и с дължина, дължината на камъка. Е, как да се забрави такъв триумф?!  

*   *   *

            Заговорихме за астрономия и си спомних две явления – едното наблюдавах на обект „Свещарска гробница”, а другото на гара Дамяница. Слънцето, там в Делиормана (Лудогорието), понякога залязваше като огромен диск, нажежен до червено. Денем се налагаше да го наблюдавам през теодолита и специален филтър във връзка с археоастрономическите измервания на обекти в района на „Сборяново”. Дори през окуляра то бе не по-голямо от 5 стотинки, а слънчевите петна, макар и трудно, можех да ги регистрирам, така, от любопитство. Една вечер обаче червеният диск беше белязан с огромно тъмно петно. Не беше нито птица, нито дърво на хоризонта. Ако го беше видял с просто око един от невежите Чехови герои, дали отново щеше да негодува с „Не может быть”?

            За да заминат към Камен бряг, където в наши сни заседна турски кораб, качих веселите моми-холандки в Мелник и ги закарах на гара Дамяница. Те бяха се запасили с мелнишко вино и докато чакахме влака, колективно го презполовихме. Едва когато се настаниха в едно празно купе и след възторжено ръкомахане нощният влак изчезна в тъмнината, аз се досетих, че съм с кола. Пил. Реших да остана малко на чист въздух и песен на щурци. Изтегнах се на една топла циментова стена на винзавода „Дамяница”, загледан в безлунното небе. Звезди, звезди... По едно време виждам сред тях да се движи, без да мига, една светеща точка. Инстинктивно погледнах фосфорните стрелки на часовника. Тогава все още имах една позлатена „Омега”, уж херметик, докато си изпрах с него ризите в Каварна и той спря завинаги. А беше корекомски! Не помня дали съм заспивал, но през точно определен интервал от над един час тази светеща точка пак, и пак, и пак премина вече на фона на други звезди, после някъде откъм Пирин небето порозовя, метнах се на автомобила и с въздишка на облекчение, че повече няма да се правя на американец, потеглих бавно към града с пясъчните сипеи, скални гъби и стара архитектура.

 

Еееех, П и е р, яко разровичка и моите ... в такивва моменти през ноща ще съм там.

БЛАГОДАРЯ ТИ ОТ СЪРЦЕ...

някой услужливо подава огънче от своята запалка.

Добре, "19:46 - rosiela", значи кръстосахме шпаги, въпреки предупрежденията, че не искам повече да те виждам в Блога си. Този тормоз от твоя страна, който преживяхме със съпругата ми, разбери, е нечовешки. Заплахите и клетвите, които ми изпращаше на лични посред нощ, въобще няма да търся (може да си ги изтрила), но идиотщините ти като коментари са дълбоко архивирани и неподправими. И внимавай как тълкуваш предупреждението ми. На мравката път правя, но сега вече няма да ти спестя срама за мръсотиите, които стори на семейството ми. Помисли как можеш да се извиниш официално, писмено, до понеделник, тук, черно на бяло.

Изинявай, Радо, че не съм в състояние да ти отговоря по същество (има какво). Отново се появи (за кой ли път!) Копукова, а съм я помолил да не посещава Блога ми, поради причини, които знае много добре, при това многократно повтаряни.
Поздрави!
П и е р

дълъг отговор до теб току-що се самоизтри. Ням' нерви да го повтарям. Що време има напред, дай Боже, наше е, ще говорим.
Лека нощ и хубава неделя!
П и е р

да живееш само в спомените си, а да не създаваш нови..макар че не е точно така де..печенето на чушки с Лео си е спомен..а ако имаш и нови обекти за разследване също..
и може ли един приятелски съвет..не влизай в битки. Дамата, която ти гласува отрицателно я остави, негативизма нея да разяде..усмихни се и подмини.. Така ще запазиш себе си, иначе ще върнеш гадни спомени, които теб ще тормозят..
Пиер..понякога не си струва..
Поздрави от мен и от котешкото стадо..: )))

Съдържателен и полезен коментар, Ани. Благодаря ти.
Любопитно и просто не е за вярване, но колкото повече се отдалечаваме от историческите събития, толкова по-реална преценка даваме за тях. Губим тогавашните детайли, но виждаме последствията и оттам идва правилната оценка. На времето случващото се не ме впечатляваше толкова, за да го опиша под някаква форма, Водил съм дневници, но на кои обекти съм бил и какво точно съм измервал. Безценни са, докато отделните случки в ежедневието трябва да бъдат пресяти във времето. Остават в паметта само единични случаи.
Какво става в момента? За тъжни неща не ми се говори. не е редно, всеки си има проблеми. Виж, нещо комично, което наистина се е случило или фантазията се е развихрила и го е измислила - ДА, върви, става. Например Дормира е старо видение, но... не остарява. И има безброй рими, които могат да я разкрасят. Котарачето - също. Вече се улавям, че ми е приятно да разговарям с него, започна и да слуша, оставя се да го галя и само отвреме на време си позволява да ме захапе. Но да измислям, че е събрало котките от квартала, че се бие в гърдите "Аз съм софиянче и ще ме слушата!Трябва да се имунизирате, иначе няма да играя с вас.." не върви. Блог.бг не е детска градина.
Нови истории? Не съм за тях... Да не се разправям? Няма да се разправям, но в понеделник ше пусна извадки от гадните клетви по адрес на леля ти Лида. Не съм суеверен, но урочасването като отрицателна енергия е над 60-70 процента доказано. Както положителната, която трябва да излъчват лекарите и въобще персоналът в болниците. Вещиците не напразно са изгаряни.
Благодаря! Не останаха символи от препоръчителните 2000. Няма да проверявам и правописа…

Точно от това исках да те предпазя, Пиер. Отвръщането на лошото с лошо не е най-добрият вариант за теб. Ще пуснеш неща, които ще те отведат в миналото, ще изпиташ пак същите негативни емоции..и защо ти е? А да не говорим, че трябва да влизаш, да четеш, да отговаряш, което пак ще ти е гадно. На хората сеир ли искаш да правиш, ама той ще е за твоя сметка..: ) т.е. за сметка на твоите емоции..
Нямам идея госпожата за какво се бори..и какви томахавки размята, ама хубаво е да спре..четох блога и..красиви думи.. струва ли си да ги развява с отрицателни гласувания..
И аз имам такива зрънца..ама само като помисля, че връщайки се в миналото, ще изпитам пак същите негативни емоции..ще преживея отново гадостите..и веднага насочвам мисълта си другаде..не си струва!
И един въпрос..защо пазиш такива неща?! а не оставаш времето да ги потопи в забрава?..
И вещицата е живо същество..и тя душа носи..опитай да бъдеш силен и да не си кукла на конци..защото явно дамата иска да те ядоса..и успява..
Тц..клетвите винаги се връщат към подателя..винаги!
Ми..май няма какво друго да кажа..изказах мнение..а решението е твое..
Хубава вечер и лека нощ..

Купувах си няколко археологически списания , но данните там бяха представяни сухо .
Твоите спомени са цяло съкровище !
Поздрав !
Панацея

Отново увлекателни истории от професионалната ти кариера ! Почитания !
Имам само една забележка. Ти имаш аналитичен ум, но пропускаш някои очевидни неща. Как можеш да се чудиш какви са тези светещи НЛО-та по небесната сфера, след като сте изпили с надарените моми - холандки бая мелнишко вино ! Много вероятно е да не си спомняш всичко, което си видял по небето в тази нощ ! И това ми било съосновател на науката "археоастрономия" ! И твоя колега-астроном Алексей Стоев е същия ...
Не държи на (тотално) пиене ! Срамота !
........................................................ St. B O R N- вмчк Taratancijskij & Ta6akMakanskij · …………………………………………………......4208-9896-1708-4444-7017-4242.........-24102021

Добре, малка Ани, ще те послушам, макар да си на половината на моите години годи. Представих си следната ситуация:
Стоя, да речем в някакъв парк, и чакам някого или нещо да се случи, та да имам нова история за Блога. По алеята се задава млада майчица, тика количка с бебе, а пред тях подскача момиченце с панделка. То се спира на две крачки от мен, ужасено се хваща с ръчички за бузките и казва: "Пепелянка, чичко! Готви се да ви ухапе, но не я убивайте, моля ви, аз съм еколожка." Свеждам усмихнат поглед надолу и... наистина. За миг ми мина през съзнанието - ако не я убия, а я ритна само към тревната площ, ще ухапе друг Човек. Мисли му после, Петре, как ще постъпиш!" И я ритнах точно по издутината на корема й, където навярно някое глътнато мишле чете вестник.... Бръкнах в джоба, извадих един голям шоколад Милка (на идване в парка си го бях купил, много обичам шоколад; в детството имаше само псевдомарципани), погледнах в очите изравнилата се с нас майка с количка, попитах я може ли да дам шоколад на детето, че ме спаси, а тя: „Може, разбира се.” Отминаха, тя го взе от ръцето на детето, отчупи му парченце, останалото скъта за после… Какво направих аз? Между редките борове видях червендалест кон с полицай на гърба. Погледнах към земята, пепелянката още се гърчеше от шута. Изтичах, казах, полицаят-хубавец извади допотопен телефон и след няколко минути дойдоха двама запъхтяни служители на близкия Зоопарк.

Има и археолози, които съумяват още в началото да те заинтригуват... Аз трудно чета материали за праисторията. Няма писмени паметници... Най-увлекателно пишеше проф. Теофил Иванов - античник, но не е за подценяване и проф. Николай Овчаров.
Не споменавай думата "съкровище", мила, че иманярите току са ме разкопа...
П и е р

Пих от радост, приятелю Борн, че няма скоро да си кълча езика на английски и немски. Когато не се сещах за някоя дума,пробутвах я на руски...
Аз не съм привърженик на приказките за НЛО. Не обърна ли внимание, че светещите точки минаваха през закован един час. И не мигаха. Плъзгаха се по небето плавно като сабя в ножница (кания)... Очакваше да кажа кобур, ама няма да ти направя кефа, щом не ми вярваш, че няма НЛО, Впрочем, кацне ли някое в двора (знаеш, че има място къде) веднага се качвам, стига извъземната пилотка да не е от желязо.
Хубава неделя, драги St. B O R N- вмчк Taratancijskij & Ta6akMakanskij!

Майсторски разказваш, живо и истински, от което личи, че е преживяно от сърце и душа!
Бъди жив и здрав и нека Бог е с теб!