Непрекъснато чувам, особено в телевизионните среди, една и съща глупашка фраза: „Кой знае за това, вече никой не го знае този, ама аз не знам нищо за Парцалев“ и пр.
И все се въздържам да им кажа: „Ами, вземете се научете най-после, идиоти, светът не започва и не свършва с празните ви кратуни!“.
Сега им го казвам.
Във въпросните кратуни се вихри само едно хилотене, нищо друго. Но последиците са далеч по-сериозни.
Бях на сгледа преди две седмици при едни телевизионни дамички, приятни във някои отношения. Дори чувам, че преподавали журналистика – така е вече, те още не са се научили, обаче преподават на други.
Бройлери учат бройлери.
Едната се хили и ме пита, кой е по-популярен – аз или Розовата пантера? Чувство за хумор от някой провинциален кокошарник.
Хайде, аз съм лесен. Имам два сайта, също и вестникарски рубрики, в тях поддържам паметта за десетки знаменити българи и няма да спра до го правя. Издал съм доста книги-документации, пак със същата цел. И ще продължавам – понеже ненавиждам отношението към Миналото като към някаква незначителна курва. А трябва да се обяснявам заради Розовата пантера, която бе само забавна апликация към една свободна територия, където се дишаше по-лесно в онези години, тя бе пространството на другостта. Няма нещо, което да не е правено във „Всяка неделя“ още преди 35 години, имаше експерименти от всякакво естество, критиката отдавна е признала новаторските й търсения. Тя наложи нов стил на общуване. Възстанових стотина войнишки паметника. Уникални са телевизионните мостове на предаването с всички краища на света. А галерията от световни знаменитости, представени в предаването, остава ненадмината и досега, някой път дори се чудя, как се е случвало това в ония години на немалки ограничения. Само заради интервюто ми с академик Амосов, който съсече основният лозунг на марксизма, трябва да направят паметник на „Всяка неделя“.
Тия дни ме записаха за едно друго предаване, и в един от етюдите водещият си сложи мустаци; засмях се учтиво и рекох, че сигурно трябва да постигнем някакъв шизофренен ефект. Чак по-късно се сетих, че и това е правено – още през далечната 1980 година, тогава мой двойник беше големият актьор Никола Анастасов. После Кольо ме игра дори и пред Живков, на един бал на актьорското съсловие. Спираха и пускаха предаването, накрая окончателно го натириха. После перестройчиците го върнаха с фанфари, много скоро обаче имаше декларация на правителството на Луканов срещу „Всяка неделя“, също и специално заявление на БСП, имаше и всевъзможни други разправии, край нямат тия истории; имаше го и вотът на доверие, който поисках през 1989-а и получих подкрепата на над 480 хиляди души, още пазя писмата им.
А някаква клявка ме пита за Пинко – Розовата пантера. Тъй де, опитва се да „кеворкира“, но бездарно и тъпо. Става ми тягостно в такива моменти заради чуждата глупост.
Сега всеки се опитва да „кеворкира“ /глаголът го наложи Катя Паскалева/ – във смисъл, че всяко пале може да изджафка, каквото му мине през празната глава.
Заради това вече казвам, че предпочитам друго – да подтикна онзи насреща сам да се надене на кола. Но някои хора и минарето на софийската джамия да им влезе отзад, пак няма да се усетят.
Никакви хора успяха да наложат възможно най-порочната идея – че всичко започва от днес, от самите тях. Чуждият опит няма никакво значение, те се боят панически от него, предпочитат да се изживяват като гиганти, а са си едни хилави лилипути. Независими сме от всичко преди нас – този лозунг съскат те. Така честват и Историята – по най-кривия начин. Онзи ден някой идиот дори може да е сметнал, че Цецка Цачева е обявила независимостта на България. Всеки момент ще обявят друг и като освободителя ни от турското робство. Празненствата за Деня на независимостта останаха в сянката на един банален сюжет, но телевизиите го въртяха до премала: някакъв кандидат-офицер поискал ръката на приятелката си, това се оказа по-важно от всичко друго. Ясно е, кой ще бъде кумът, като съдя по настоящите медийни екзалтации. Това беше поредното вяло честване, нямаше го и Плевнелиев да ни обогати с някое инфантилно прозрение. Следващият президент трудно ще го достигне в това отношение – и това ще направи българският политически цирк още по-постен.
Все пак, имаше един бисер. По телевизията казаха нещо феноменално: „Десетки балони излетяха в небето като символ на независимостта на България“!!!!!!!!!!!!!
Балонът като символ на независимостта!
Ако беше жив големият ни писател Йордан Радичков, който преливаше от остроумие, сигурно щеше да хлъцне от изненада. Балонът като символ на независимостта? Ами, може би пък да е точно така – рее се известно време в небесата, после –пук! – и вече го няма. Така опитът на един репортер словесно да се украси честването прерасна в откритие. Защото ние сме толкова независими днес, колкото и едно клето балонче, което струва 50 стотинки, независимо от цвета, макар че лилавите може и да са по-скъпи. Всичко, което се изрича покрай различните насилени празници, има стойността на въздуха в едно балонче – е, този в лилавите може и да е по-ценен за някои. Оди за балони.
Загърбваме Миналото, което ни гледа със съжаление – и надуваме собствените си балони. Така шансовете свястното да оцелее стават минимални, ако изобщо ги има.
Особено стръвно надувачите на балони се интересуват от личния живот на другите – може би понеже техния е несъществен и безсъдържателен. А как да допуснеш всеки навлек близо до сърцето си, особено ако то е в развалини – нещо неизбежно в ерата на балоните. Един приятел се обади и ми казва: „Щом толкова се натискат, може би трябваше да разкажеш, как една телевизионна водеща се влачеше край теб!“ Интересът към личното е по начало неприличен, зоната на интимното е свято място. Но надувачите на балони все си врат гагите там – дори България да е в пламъци, това ги интересува. Но и това не е случайно: по този начин те искат да принизят смислените хора, доколкото са останали, до нивото на силиконовите фолк-кукли, с които се чувстват най-удобно, понеже заедно надуват балона на измамата. Някакъв от БИГ БРАДЪР се хвали, че е имал Преслава – и това се превръща в централната тема на българското блато. Независимостта от смисленото, загърбването му – това трябва да се чества вече.
Питат те алчно, с кого си спал – но не и какво си чел напоследък. Телевизиите се превръщат в концлагер на неукостта, малцината четящи там могат да се поберат в един микробус. Всички се интересуват от цици, почти никой – от книги.
Диви хора – обаче правят кампании, за да предизвикат интерес към книгата. И тогава може да се натъкнеш на невероятни неща, MADE IN BG. Наскоро направиха акция: можеш да размениш стара хартия срещу някоя книжка. И едно семейство, заедно с лъчезарната си дъщеричка, донесе 10 килограма хартия. А невръстното дете си избра не друго, а книжката „Бойни изкуства“?! Хилете се, надувачи на балони – нищо, че сме свършени.
В началото споменах Парцалев – той беше велик талант, народът отдавна го беше признал за народен артист, когато най-накрая властите се наканиха да му дадат това звание. Обаче още от сега е полузабравен, надувачите на балони се интересуват единствено от сексуалната му другост. Затова се принудих да спомена нещо напоследък, макар да не ми изглеждаше съвсем прилично. Веднъж Парцалев казал на Живков, който не го обичаше: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, че опряхте до моя задник?“ Понеже ония все това изтъкваха като аргумент за специалното си отношение към него.
Днешните надувачи на балони не са по-различни – и те се интересуват предимно от задници, а дори и надуват балони за тях. Кривогледи надувачи.
Отскоро имам страница във фейсбук, пускам по нещо там. След последния ми текст, дописката „Кривогледи за българската участ. Бежанците ще ни превърнат в катун“, читателят Асен Арабов е написал: „Господин Кеворкян, не ви ли е срам, вашите деди също са бежанци!“
Искам да споделя и тук, в „Уикенд“, отговора си. След моите родители са останали един милион и половина трупове, те са бягали от смъртта, а не заради по-добрия живот в Германия. Има разлика. Днешните „бежанци“ не бягат от ятагана; те могат да си платят таксито от Капитан Андреево до Видин, те дават с лекота на каналджиите по десет хиляди евро за „бежанец“ и нахално са убедени, че Европа е длъжна да им сервира своите удобства.
Изобщо, по-добре да мислим най-напред за собствения си народ, голяма част от който е трагично изправен пред една зловеща загадка: защо, след като си работил цял живот, сега трябва да оскотяваш по този отвратителен начин.
Един от „бежанците“ каза по телевизията: „И милион пъти да ни връщате, ние пак ще се върнем тук!“
Това е гласът на завоевателя.
А в сряда тълпата в Одрин викаше: “Ще прегазим границите! Газим и минаваме!“
Обаче най-сладкото българско занимание си остава надуването на балони.
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com , както и в сайта vsyakanedelya.kevork kevorkian, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд
