/Поглед.инфо/ Предложението на о.р. генерал Атанас Атанасов за сливане на военното и политическото разузнаване не е ново, но е част от една днешна много по–широка схема. Освен това, е извън записаните и договорени по време на консултациите задачи , по които ни убеждаваха, че е постигнато съгласие между коалиционните партньори.

Точка 9 от раздел „Отбрана” на Управленската програма касае наистина „Законодателно уреждане на специалните служби», но това означава приемане на подготвените отдавна проектозакони за тях, от които професонално най–качествени бяха тези за Националанта разузнавателна служба и за Военното разузнаване. Ако зад такива формулировки обаче, се крият и са договяряни други неща, какво ли можем да очакваме и какво ли още ще изскочи при реализирането на тази програма?

Активните елементи на една цялостна схема от действия, касаещи системата за националната сигурност се проявиха още с лансираната оценка в официален документ на Министерството на отбраната, че Русия води информационна война срещу България и е заплаха за сигурността ни. Това всъщност беше опит да се провокира реакция и проверят нагласите на обществото в светлината на възможни по–остри и дори военни сценарии в сблъсъка между САЩ и Русия в Украйна. Такова сондиране на психологическите нагласи е изпитана техника и елемент от т.н. хибридни войни. Разбира се, че един тесен кръг около министъра на отбраната беше съгласувал това с едно западно посолство. Разбира се, че в този кръг има „експерти”, чието мислене наистина допуска архаичното връщане към миналото и търсене на „вечен враг,, , но дори и студенти по международни отношения не биха допуснали подобна глупост да се появи поне в официален документ.

Междувременно станахме свидетели и на едно поръчково дело, за което също е трудно да го обясним с интелектуална недостатъчност или идеологическа обремененост и слепота: Комисията по досиетата постави остро въпроса за предоставянето на архивни дела от Служба Военна информация и от Националната разузнавателна служба, които разкриват имената и дейността на чужди граждани, сътрудничили като агенти или доверителни лица на българските разузнавателни служби. Директорът на Служба „Военна информация” основателно заяви, че е предал всички дела, изисквани по Закона за досиетата още в края на 2013 г., а този закон касае само българските граждани с принадлежност към ДС и Военното разузнаване, а не чужди такива. Колкото и да нямат и понятие от разузнаване, членовете на тази Комисия, не може да не си представят, какво ги очаква тези хора в страни, в които съществува смъртно наказание за далеч по невинни неща, а дори например и за изповядване на хриситянството. Да не навлизаме в темата, какви дипломатически сътресения биха предизвикали някои разкрития. Още преди няколко години при прилагането на българския сбъркан закон за досиетата, имаше четири странни смъртни случаи на агенти на българското разузнаване дори в Балканските страни. На косъм от затвора се отърва български гражданин, сътрудничил на военното ни разузнаване в Либия в интерес на НАТО. Твърде амбициозно ще е да искаме от досегашните управляващи в България да проумеят елементарни неща, каквито научаваме от международни конференции– например, че други страни са запазили агентурата си в страни от Близкия Изток, а изоставена е била само тази, работила срещу НАТО. Инициативата на бившия министър Шаламанов да изброи в НС страните, в които има такава агентура, чийто дела изисква да получи Комисията по досиетата, е друга върховна глупост, защото ще се потвърдят съмненията на съответните контраразузнавателни служби, а някои агенти и сътрудници може да предприемат изпреварващи стъпки като самопризнание с надежда да намалят или опростят присъдата си и разкриване на лица, практики и др.. Прилагането на Закона за досиетата и без това беше грубо и самоволно прекрачван от Комисията, като изнасянето например на имената на вербовчика и ръководителите през годините на всяко лице с разкрита принадлежност, а някои от тези ръководители са били на задгранична работа и имат регистринани от контраразузнавателните служби на съответната страна стотици контакти, сред които със сигурност и агентурни и доверителни категории. Това, за което всяко чуждо контраразузнаване дава десетки милиони, българите го поднесоха на тепсия. Няма друга страна в света, която да е разкрила така разузнавачите и дипломатите си. Предвид на факта, че по силата на разпределенито на задачите в някогашния източноевропейски пакт, нашето разузнаване е работило предимно срещу две съседни страни – Турция и Гърция, както и Близкия Изток, а не срещу западноевропейски страни, естествено е приятелите на Бойко Борисов, Ахмед Доган и Касим Дал в Анкара да желаят неистово да се доберат до имената на бивши агенти и сътрудници на българското разузнаване.

Прави чест на първия в съвременната ни история български депутат Велизар Енчев, който само преди дни поиска военната прокуратура да разследва цялостната дейност на „пазителя на досиетата” за погазване на закона. А Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Национална асоциация за сигурност, Асоциацията на разузнавачите от запаса и Инициативният комитет за защита правата на военните разузнавачи поискаха от новото Народно събрание изменения и допълнения към Закона за досиетата и закриване на Комисията по досиетата.

Преди последната атака на Комисията по досиетата за разкриване и имената на чужденците, работили за България, беше направен опит за отстраняване на директора на Служба Военна информация. Няма съмнение, че при редовното правителство това може и да се случи под предлог, че мястото трябва да се заеме от генерал от армията, аргумент, който не може да се отхвърли.

Предложението за сливане на военно и политическо разузнаване още преди 4 години бе категорично опровергано като непрофесионално и вредно за ефективността на работа и в крайна сметка за националната сигурност. Специфичните задачи, които изпълняват военните разузнавачи от Служба „Военна информация” наистина са от стратегически характер, но те са неразривно свързани с оперативното и войсково разузнаване. Разкъсването на връзката между тях и търсенето на експертизата в бъдеще от някакъв военен отдел в Държавна агенция за национална сигурност за да се осигурят войските и контингентите ни в мисии в чужбина, е един абсурд. Родилият такава идея очевидно изхожда от виждането си, че размества чиновници, но това не е така. Военният разузнавач, освен знанията и професионалната подготовка на разузнавача от политическото разузнаване владее и много тънкости на военното дело, въоръжение и техника, а изграждането му в професията трае поне 8–10 години преди да започне да постига успехи в изпълнение на задачите си. Доводът, че има дублиране на дейности категорично не издържа. Разбира се, че за да работиш по изпълнение на военни задачи, трябва да си наясно и с военнополитическата обстановка в даден регион и страна, но и всяка банка има за първи раздел в своя банков информационен бюлетин политическата преди икономическата и финансова оценка за ситуацията в тях. Сегашният вносител на идеята, вече депутат, едва ли може да вникне в казаното от английския разузнавач Феликс Каугил, че „разузнаването е изкуство за мъдреци, посветени в него”. Защото макар и началник на служба бе поръчков изпълнител за натиск и преследване, включително заради критични публикации, предшестващ школата „Цветанов”, но останал далеч от разузнаването.

Втората посока на грубо неразбиране или по–скоро умишлено разминаване с реалността е в основния принцип на разузнавателната практика на тази древна като света професия– информационните източници, анализи и оценки трябва да се засичат, потвърждават или отхвърят за да се стигне до вземане на правилното политическо решение. Първоизточникът на идеята за сливане на разузнаванията Иван Костов, много добре познава този прницип, защото именно по негово време е върнал доклад на една от двете служби, които сега иска да слива и е възложил такъв на другата служба, благодарение на което тогава е взел едно правилно и запомнящо се в историята решение по кризата в Югославия.

Новият довод на о.р. генерал Атанас Атанасов, че обединяването на двете разузнавателни служби се налагало от член 105, ал. 2 на Конституцията, а именно, че Министерски съвет осигурява „обществения ред и националната сигурност в страната” също е елементарно заобикаляне на фактите. Военното разузнаване е подчинено на министъра на отбраната, който е член на правителството, а в подготвения, но все още неприет пакет от закони за разузнавателните служби е записано, че началникът на Служба „Военна итформация”, освен на министъра, докладва и в предлаганата нова структара /„шапка на разузнаванията”/ към МС. Къде е тук проблемът? Да не засягаме и другата слабост на този довод, че стратегическото военно разузнаване е работило и работи само в чужбина, за разлика от записанато в член 105 , ал. 2 на Конституцията – „в страната”. Такова обединение ще се посрещне с радост от всяка чужда разузнавателна служба, която е заинтересована да проникне само в един, вместо в няколко „обекта”. По–лесно е. Изглежда Военното разузнаване се е оказало костелив орех за някои чужди служби. Сигурно и за тази, която иска разкриването на имената на чуждите ни агенти и сътрудници.

Аргументът за финансовите средства поставен по такъв начин, е безотговорен за страна, която заделя два пъти по–висок бюджет за охрана на политиците си, отколкото за Националната си разузнавателна служба. Но за това се мълчи. Държавнически необосновано е да не се съобразяваш с изводите от срещата на върха на НАТО и аргументите на стратези и политолози, че рязкото усложняване на международната среда за сигурност изисква укрепване и развиване на разузнаването и координацията в Алианса. А друга истина е, че когато съкращаващ до краен предел армията си и се двуумиш за модернизацията й, трябва поне да помислиш за разузнаването си. Само поради тези две причини България както никога досега се нуждае от още по–силни разузнавания– политическо и военно.

Интересен факт е, че идеята за обединяване на военното и политическото разузнаване се роди във време /2010 г./, когато НАТО даваше отлични оценки за приноса на нашите военни разузнавачи, някои от които дори публикувани в западната преса и информационни бюлетини. И тогава и сега политическите среди, от които излезе това предложение не отговарят на въпроса, защо трябва да разформироваме структура, която работи добре, за да създадем нещо ново и не вредим ли с това на нашите съюзнически ангажименти. Как ще се появи един началник отдел на съвещание в Брюксел сред останалите генерали с по няколко звезди на раменете си?

Ако проследим в исторически план предложенията и действията на тези политически среди, се натрапва едно много нелицеприятно впечатление:

– Същата политическа сила от дясното пространство внесе гласуваната в НС проектодекларация за „геноцида” , извършен от Възродителния процес, чийто текст бе писан в друга столица и донесен от агент на чуждо разузнаване, осъждан като такъв, с всички последствия, включително финансови искания срещу България и закани за международен съд;

– Същата политичска сила има принос в сключването на неизгодните договори за „американските централи” в Марица Изток, гарантирали за десетилетия напред печалби на собствениците, финансова тежест на децата ни и 160 милиона долара комисионна, вложени в една офшорка;

– Същата политическа сила без всякакви аргументи отказа „Син поток” да мине през България, от което се възползва Турция, провали проектите „Бургас–Александруполис” и „Белене”, в които вече бше излят голям финансов ресурс, противопостави се на газопровода „Южен поток”, от който са жизнено заинтересовани още 8 европейски страни;

– Същата политическа сила се включи в подготовката на провокацията „Русия води информационна война срещу България и представлява опасност за националната ни сигурност”. От нея излязоха фигури, подготвяни, заплащани и внедрявани вече в управленския елит от чужда, макар и съюзническа страна. Първите им стъпки, като обещанието пред турския външен министър, че ще премахнем „стената” на границата ни с Турция, както и позициите им, отличаващи се от европейските такива, а с това отдалеващи ни от Европа, са достатъчно показателни.

Тази година бе отбелязана 50 годишнина от освобождаването на легендата на българското военно разузнаване полковник Пеньо Пенев след 9 години истезания в 7 турски затвора, разменен за 10 турски шпиони. В тази връзка ветерани военни– разузнавачи напомниха, че при предаването му на границата командирът на турския военен патрул е командвал „За почест”. Несравнимо е с английската команда „Знамената долу! Минава генерал Вазов!” Но общото от двата исторически факта горчиво чувство е, че днешните политици нямат културата и морала да споделят тази гордост. Те предават своите за сметки в офшорки или политически дивиденти.

Посланието в обръщението на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва към депутатите в Народното събрание „Да  сложим край на разединяването на обществото» обаче, е необходима но недостатъчна предпоставка , ако искаме да спрем посегателствата над фундаментите на националната сигурност.

Източник: Поглед.инфо

Публикувано на
10.11.2014 @ 21:03

Автор: Симеон Николов