Пропастта между Русия и Запада ANONYMOUS BULGARIA / 2 дни ago

РУССКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И ЗАПАДЪТ: ПРЕОДОЛИМА ЛИ Е МИРОГЛЕДНАТА ПРОПАСТ?

1. Увод

Така формулираната в заглавието тема обобщава един проблем, по принцип важен за Русия през цялата й история – но набиращ все повече актуалност и съдбовност както за нея, така и за неотделимо свързания с Русия православен свят най-вече след реформите на Петър Велики и прословутия отворен от него “прозорец към Европа”. Неслучайно някои изследователи смятат Октомврийския преврат през 1917 г. и последвалата Гражданска война с всичките им последици за логичен резултат от реформите на Петър, които не само позволяват на западното влияние да нахлуе в Русия, но и се предприемат именно с целта да се осигури широк простор за това нахлуване, като в същото време се ограничат и изтласкат на заден план всички онези елементи от исконната руска култура, които му пречат. Естествено, ако се направи една съвсем бегла аналогия с днешния ден, определено можем да смятаме, независимо от някои «конспирологични» теории, че реформатори като Петър Велики, Горбачов, Елцин не са желаели злото на Русия, напротив – стремели са се да придвижат страната напред. Но в крайна сметка резултатите, при Петър – в по-дългосрочен план, а при Горбачов и Елцин с огромна, взривна концентрация на негативна енергия, съсредоточена в, исторически погледнато, изключително кратък, мигновен отрязък от време, се оказват разрушителни. Причината е повече от ясна: заедно с ускоряването на развитието в чисто материалната сфера в Русия от Европа нахлуват и същите тези идеи, които превръщат за два века континента на запад от руските граници в едно безсмислено-аморфно натрупване от полу-държави с напълно изгубени национална самостоятелност, чувство за етническо самосъхранение, културен облик, религиозна идентичност и със смъртоносни в съвсем буквален смисъл демографски показатели.

Твърде интересен в този аспект е преломът, наблюдаван у Екатерина Велика, която на свой ред се отнася покровителствено към «новите веяния», нахлули от Запада по време на т. нар. «енциклопедизъм» – известно е доброто й отношение към Волтер, Дидро, Русо. И само практиката, доказала се като реализация на идеите на въпросните личности чрез функционирането на гилотината под Статуята на свободата на площад Грев в Париж (малцина знаят, че днешната Статуя на свободата в Ню Йорк е копие на статуята, в чиито крака са падали отсечените глави по време на т. нар. «Велика френска революция), позволява на императрицата да прозре зад завесата на иначе красивите «прогресивни» теории и вероятно да оцени още по онова време размерите на «мирогледната пропаст» между нравственото величие на християнството и кървавите идеи на основоположниците на съвременната западна демокрация. Екатерина има мъдростта да забележи тази пропаст очевидно както поради тогава все още запазеното влияние на християнството, при това в неговата автентична форма – Православието, върху собствения й мироглед, така и поради реалността на ужасяващите събития във Франция от 1789 г. Един шанс за прозрение, какъвто не е имал например Петър Велики – който несъмнено също е изпитвал добротворното влияние на християнството, но за разлика от Екатерина не е имал възможността да види на практика до какво води пътят на западната цивилизация, по който път той тласка Русия.

С този шанс не разполагаха и по-късните «реформатори» от нашата съвременност като Горбачов и Елцин, но по съвсем друга причина – липсата на християнска религиозна култура, която култура можеше да им позволи да съзрат враждебната за човека същност на съвременната западна цивилизация. Тази липса, съчетана с чисто марксисткото неумение за анализ на историята и с наивно желание да бъдат харесани от «прогресивния» Запад доведе Русия до катастрофа с последици, не просто съизмерими, а в дългосрочен план по-тежки от последиците на Втората световна война – да не забравяме, че, независимо от всичко, Русия излезе от войната с увеличена територия и де факто завладяла половината Европа; докато днес…

Споменавайки изворите на съвременната западна идеологическа, политическа и обществено-социална действителност, трябва да отбележим едно твърде типично обстоятелство: апологетите на Запада се боят като от чума от всякакво що-годе аналитично взиране в тези извори. И когато им се напомни, че именно Робеспиер, Марат, Дантон и другите палачи от 1789 г. са политическите бащи на съвременната западна «демокрация», бързат да заявят, че да, те са били якобинци, диктатори, дори може да признаят определението «палачи» – но в никакъв случай не можело да бъдат определени като «демократи». Разбира се, в такъв случай може само да се попита какво тогава празнува Франция на 14 юли всяка година? Може би убийството на 7-те пазачи на Бастилията и освобождаването на психически болния маркиз дьо Сад? Или по-късното масово убийство на 250 хиляди френски селяни във Вандея, виновни в това, че се опитали да защитят католическите свещеници също от убийствата, на които ги подлагали републиканците-основоположници на съвременната френска, а оттам и на цялата западна, демокрация? Очевидна е дълбоката разлика между западния морал, който позволява да бъдат «празнувани» подобни зловещи събития и да бъдат определяни като жалони в демократичното развитие на обществото – и обикновеният човешки, християнски морал, който определя което и да било убийство като нещо неприемливо и възможно само при положение на защита.

Ето защо въпросителният елемент във формулировката на темата в заглавието от само себе си почти автоматично се разширява, обраствайки с все нови въпроси, освен класическите: “Ако да, мирогледната пропаст е преодолима – защо да?” и “Ако не – защо не?”; и по-нататък например за посоката на това преодоляване, какво представлява всъщност тази пропаст, кой я е изкопал, кога, как и с каква цел, и т. н.

Но освен обобщаването на проблема, така предложената и вече превърнала се в класическа при разглеждането на отношенията Русия – Запад метафора за «пропастта» ни улеснява в сравнително кратък обем да начертаем основните контури на глобалното разделение на Европа. Тук едва ли е необходимо да се подчертава ролята и значението на САЩ като отделна културна дестинация, доколкото американската култура, така или иначе, е филиал на европейската, независимо от привнесените и все по-засилващи се афроазиатски елементи.

Това разделение по парадоксален начин може да се окаже спасително за едната цивилизация – руската, която никога не го е искала. Както и да се превърне в гибел за цивилизацията от другата страна на пропастта, която всъщност чрез отказа си да следва пътя на истинското християнство, я е изкопала през фаталната 1054 г.; а днес, подчинена изцяло на на чужди и враждебни на самата нея интереси, се опитва да прехвърли мостове на Изток, по които заразата да премине и да унищожи онова, което все още се съпротивлява на злокобното й разпространение.

1. Анализ на думите

Виждаме, че обикновеният вербален изказ, в случая на метафората за «пропастта», както обикновено се случва, но рядко се осъзнава, внезапно се оказва натоварен със смислови значения, изключително концентрирани по своята не само логическа, но и духовно-емоционална наситеност. Ето защо ще се опитаме да очертаем в част от изискуемия обем контурите на терминологичното съдържание на формулираната тема.

Когато става дума за термина «руска цивилизация», веднага трябва да се уточни, че още с приемането на християнството през Х в. Русия се превръща в част от византийската или, ако се предпочита историческата точност, от римската цивилизация в лицето на оцелялата източна част на империята след крушението на западната й половина през 476 г. И след гибелта на Византия през 1453 г. (между другото, самите византийци винаги са се наричали не с това измислено от историците име, а «ромеи» – на гръцки «римляни») де факто (чрез религиозната щафета) и де юре (по династична линия) се превръща в правоприемник както на Римската империя, така и на нейната религия, която религия по времето на това правоприемане, е християнството в неговия православен облик.

Също, естествено, трябва да се акцентира върху разликата между «цивилизация» и «култура», доколкото терминът «култура» обхваща макар и обширен, но доста по-тесен диапазон от понятието «цивилизация» – от бита на населението до постиженията на литературата и изкуството. Съвременната западна либерално-тоталитарна пропаганда дълго време използваше понятието «мултикултурност» в опитите си да прокара в Западна Европа чужди й и често враждебни афроазиатски култури, за да ги използва срещу европейците в желанието си да унищожи всякакви християнски елементи в изгражданото в момента там антихристиянско тоталитарно общество.

Това са азбучни истини, но, когато се говори за «Запад» и «Руска цивилизация», трябва да се акцентира върху тях. В противен случай се дава широк простор на съвременната (както се е давал и на някогашната) антихристиянска пропаганда да представя Русия като свят на диктатури, невежество, изостаналост, тирания и деспотизъм, а великите постижения на руската култура да се изтъкват едва ли не като «изключение от правилото». Затова винаги трябва да се подчертава твърдо и ясно: Русия носи със себе си истинското, автентично християнство, каквото е Православието, наследено от източната половина на Римската империя – Византия; а мрачната картина на днешната умираща Западна Европа, колкото и да е тъжно, е неизбежна последица от отказа на същата тази Западна Европа през 1054 г. да следвахристиянския път и от решението й да го подмени с католицизма, предизвиквайки по-късно съвсем логично появата на протестантството – лесно предвидима реакция на имперско-теократичните по същността си амбиции на папите; а от протестанството по-късно се поражда и неизбежната лавина сектантски разновидности.Затова, говорейки за Руската цивилизация, ние трябва да осъзнаваме, че говорим за оцелялото през вековете истинско християнство, олицетворявано от Православието, и за създадената от него материална, интелектуална и духовна култура. Това уточняване ни улеснява на чисто терминологично ниво твърде много в по-нататъшния анализ, защото изяснява вектора на противопоставяне, както и основната причина за изкопаването на «пропастта» от страна на Запада. Говорейки за «Руска цивилизация» в аспекта й на приемник, носител и основен защитник на християнството, се приближаваме близко до главната причина въобще за съществуването на разделение между Русия и западния свят.

Защото очевидно е, че след като Русия по силата на историческата си съдба се оказва носител и защитник на автентичното християнство (при това защитник твърде често в съвсем буквален смисъл – чрез въоръжена сила!), Западът се озовава от само себе си откъм другата, «нехристиянската» страна на пропастта.

Имаме ли основание за такъв категоричен начин на мислене?

Сравнително до неотдавна, ако приемем като начало на последния, чисто физически етап на гибелта на Запада отварянето му за нехристиянски имигранти от Третия свят в началото на 60-те години на 20-ти век, щяхме да сме затруднени в търсенето на такова основание. Днес, с главоломното разрастване на агресивно настроени антихристиянски анклави в почти всички страни на Западна (а също и в някои от Източна) Европа, дори от чисто формална, външна, физическа гледна точка става все по-ясно, че процесът на дехристиянизация там е напреднал до степен на необратимост. Съвременната западна цивилизация отдавна се е превърнала в полигон, където обединените антихристиянски сили системно, методично и с все по-засилващ се натиск напредват в опитите си да унищожат християнството въобще като идея, влияеща върху реалния живот на хората. Отчетливо може да се проследят двата основни етапа в този процес – отначало унищожаването на християнските ценности в съзнанието на хората, а после и постепенното ликвидиране на физическите белези на християнската цивилизация: превръщането на църквите в музеи, концертни зали, ресторанти, клубове или направо в храмове на враждебни на християнството религии, премахването на християнските символи от публичните места, включително и от училищата – което директно е свързано с възпитанието на младото поколение в антихристиянски дух, тоест в дух на собственото му обществено, социално и духовно самоубийство; това възпитание пък в един омагьосан кръг води до по-нататъшно смаляване на християнските ареали и т. н.

Така виждаме, че от двете страни на «пропастта» всъщност стоят две общества, напълно противоположни по мироглед. С течение на времето и по силата на редица исторически обстоятелства западната цивилизация се е превърнала в едно по същността си антихристиянско общество, където в момента активно, чрез използването на всички възможни властови и идеологически ресурси, приключва процесът на доунищожаването на християнството като традиционна религия. Разрастването на имигрантските гета, които са основният развъдник на антихристиянски потенциал, вече не може да бъде спряно поради отрицателната за християните разлика в раждаемостта.

Гибелта на западноевропейската християнска цивилизация, която ще бъде заменена с примитивна в духовните си измерения африкано-азиатска общност, е въпрос само на време; мнозина политолози, демографи и социолози посочват ориентировъчно периода 2080-2100 г. като етап на формалния завършек на този процес. В резултат на Запад окончателно ще се установи като господстваща политическа система антихристиянска тоталитарна религиозна диктатура. Обща заблуда е, че (в най-добрия случай!) всъщност това ще бъде общество на атеизъм.

Това може да бъде общество на атеизъм само в един случай: ако то не се вписва в ничия религиозна система. Но ако едно общество с обхванати от атеизъм ниска и средна прослойка е подчинено на религиозните постулати на управляващата прослойка, очевидно тогава това общество е построено и функционира именно според тези религиозни постулати. Тоест, представлява общество, построено на принципите на религиозната диктатура. Теокрация.

Обръщайки се към случая със Запада, ни остава само да установим според кои религиозни постулати функционира обществото там. Тоест, само да констатираме коя религиозна, респективно етно-религиозна общност е успяла да наложи своите идеи за това общество. Това не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. Идеи се налагат чрез каналите за въздействие върху масовото съзнание – в наши дни това са мас-медиите, подкрепени в качеството на втори ешелон от създателите на модели на поведение под формата на художествени образци като най-ефикасно средство за неусетна манипулация на масовото съзнание. И, нещо много важно: всяка форма на идейна съпротива срещу така установената диктатура трябва да бъде преследвана чрез институциите за насилие на държавата; а за да не бъде това насилие прекалено очевидно, най-подходящо е да се използва съдебната форма на преследване, която придава законова форма на преследването на идеите на съпротивата срещу диктатурата – тоест, да се наложи цензура върху проповядването на идеи, неугодни на диктатурата.

И така, ако се вгледаме в законодателството на западните страни, лесно ще забележим общия тип «престъпления» в областта на проповядването на определени идеи – това са всякакви опити за изявяване на различно мнеине, обединявани в съответните наказателни кодекси обикновено под словосъчетанието «анти… тизъм», като на мястото на многоточието се поставят най-различни понятия, съзнателно замъглени, разтегливи и подлежащи на тълкувания.

Казано с други думи: прехваленото с «демократизма» си «отворено» западно общество при по-внимателно вглеждане се оказва една изключително затворена идеологическа система, чиито тоталитаризъм е много по-жесток, ретрограден и свиреп в разправите си с инакомислещите, отколкото прословутия със своята диктатура някогашен «социалистически лагер» начело с СССР – който лагер, разбира се, също беше диктатура, но абсолютно несравнима със съвременния западен тоталитаризъм.

В такъв случай логично е да се запитаме: а защо тази тоталитарна същност на Запада не излиза наяве и не може да бъде осъзната от милиони и милиарди хора? Отговорът е прост и се корени в две обстоятелства: до определен момент западната система създава материален комфорт за средния гражданин, който безропотно приема нейните правила. И второто обстоятелство: в течение на два века след 1789 г. западната пропаганда е изработила изключително ефикасни механизми за въздействие върху общественото съзнание с цел да бъде внушено на това обществено съзнание, че въпреки очевидните си недостатъци западното общество е най-доброто, с което в дадения исторически момент човечеството разполага.

По този начин се очертава интересен паралел: по времето на комунизма хората в определен смисъл бяха роби на една идеологическа диктатура, но осъзнаваха това, знаеха, че са роби и това осъзнаване им даваше сили за вътрешна, духовна съпротива – именно тази вътрешна съпротива доведе до рухването на комунизма.

В съвремения Запад хората също са роби на една идеологическа диктатура, но поради материалната си задоволеност (повтаряме, тя е само до време – ще обясним защо), която отслабва желанието им да размишляват и анализират проблемите на битието си, съсредоточавайки духовната им енергия в придобиване на материално благосъстояние, както и поради тоталната, ежедневна и ежечасна обработка на съзнанието чрез различните средства за пропаганда, не могат да осъзнаят робското си положение. А малцината, които го осъзнават, предпочитат това си състояние предвид именно на материалната задоволеност, отколкото да предприемат някакви активни мерки за макар и само словесна съпротива. Случаите на такава съпротива мигом се пресичатбрутално и без никакво колебание, съпротивляващите се нерядко, освен че биват дискредитирани в очите на общественото мнение, биват и направо вкарвани в затвора, дори не при съпротива, а при изразяване на съмнение втвърденията на официалната пропаганда – например при един такъв чисто исторически въпрос какъвто е изчисляването на жертвите във Втората световна война, в «демократичната» Австрия се предвижда наказание до 20 години (!), ако някой историк си позволи да се усъмни публично в официалната версия. На фона на подобни наказания прословутите 2, 3 или 5 години «за антисоциалистическа агитация» в Източна Европа преди 1989 г. изглеждат просто като погалване с перце.

Ето защо, ако съвременното западно общество се разглежда просто като общество на атеизъм, в такъв случай се пропуска обстоятелството, че съвременният социум, изграден въз основа на едни по формата си атеистични идеологически постулати, всъщност прекрасно се вписва в начин на мислене и действие, характерен за определена религия – и няма защо да ходим през девет планини в десета, за да открием нейните старозаветни корени.

Християнството се опитва именно да прекрати процеса на старозаветна несправедливост, като на мястото на стария «завет», чиято глава идея е: «и овладеет семя твое городами врагов своих» (Бытие 22:17) поставя новото, казано със съвременна терминология, послание: « Итак идите, научите все народы, крестя их во имя Отца и Сына и Святаго Духа.» (Мат. 28:19).

Ако се погледнат в този религиозен аспект съвременните глобални процеси, лесно се долавят очертанията на полосата, в която тече политиката на големите западни участници в световната политика. И това е именно полосата, начертана от Стария завет – побеждаване, завладяване, покоряване на «враговете». В посланието на Стария завет ясно е очертано противопоставянето на «свои» и «врагове», чиито «градове» трябва да бъдат покорени. В идеята на Новия завет звучи съвсем новото за времето си послание, незагубило актуалност и до ден-днешен: народите трябва да бъдат не побеждавани, не завладявани и покорявани – а именно научавани. Старозаветното послание предполага една вечна, непрестанна война до завладяването на целия свят – защото врагове са онези, които все още не са покорени. Как да ги завладяваш без война, под каквато и форма да се води тя: дали чрез копието на Мойсей, крилатите ракети «Томахоук» или телевизионното студио на беснеещите в Русия антихристиянски манипулационни екстремисти? Завладяването на народите предполага задължителна война. Новозаветната идея, напротив, предполага мир – защото мирът е задължително условие, за да бъдат народите «научени». Как да ги учиш по време на война? Тогава се воюва, не се учи.

В този смисъл става разбираемо наблюдението на Самюъл Хънтингтън, което той прави в последната си книга «Кои сме ние? Промяната на американската национална идентичност» (Who Are We? The Challenges to America’s National Identity (2004): «Американското християнство е християнство без Христос.» И привежда пример с пастор (!), който прави забележка на президента Джордж Буш, задето бил споменал името на Иисус Христос.

Очевидно именно нещо сбъркано в едно християнство, което не иска да бъде споменаван Христос, нали?

Но какво по-конкретно означава християнство без Христос? Означава нещо много просто: отхвърлянето на Новия завет с неговите послания и завръщане към Стария завет – на територията на вечната война на един народ, който смята себе си за «богоизбран» до реализиране на крайната цел: покоряване на всички други народи. И ако отново се завърнем към съвременната терминология, означава всъщност установяването на една глобална, световна диктатура, основана на принципите на етнорелигиозната дискриминация – само един народ е висш и «богоизбран», всички други са второстепенни по простата причина, че Бог не е избрал тях за «свои».

Отхвърлянето на тази дискриминационна теза е едно от главните завоевания на Новия завет, където всички хора са равни – а «ненаучените» просто трябва да бъдат «научени». И нищо повече не трябва да им бъде сторено, нито завоюване, нито покоряване, нито подчиняване и пр.

Ето защо Западът начело със САЩ, отхвърляйки Христос от своето т. нар. «християнство», прави неимоверна крачка назад не само в своето развитие, но и в развитието на цялото човечество, доколкото все още преставлява основната съвкупност от глобално влиятелни политически образувания. Той връща човечеството към древния закон «око за око – зъб за зъб», вместо провъзгласения от Христос: «Ако имаш две ризи, дай едната на ближния.»

Така Западът от висините на християнските послания на Новия завет започва да рухва обратно в примитивната човекоомраза на Стария – и твърде лесно е да се проследят жалоните на това рухване, като се вгледаме в началото на секуларизацията, обхванала Европа след 1789 г., преди това основаването на робовладелската държава САЩ през 1776 г., революцията на Кромуел от 1640 г., реформацията на Лутер условно 1525 г., краткотрайния успех на католическа Европа срещу ереста на тамплиерите от Ордена на Соломоновия храм със забраната на тази антихристиянска организация през 1307 г., опитите да бъдат унищожени православните държави през 1204 г. – превземането на Константинопол, атаките срещу Русия по времето на св. Александър Невски, практическата окупация на почти цяла Западна Европа все от същите рицари от Ордена на Храма на Соломон – фактически първата масова наднационална военизирана организация, от която днес съвременните масони изкарват произхода си… и отново стигаме до фаталната 1054-та, годината на разделението.

Днес вече може да се каже – спасителното за християнството разделение. Защото какво щеше да стане, ако католиците не бяха отпаднали от истинското християнство? Очевидно материалната (а и финансова) енергия на католицизма щеше да подкопава отвътре вече целия християнски свят, не само неговата католическа част – а да не забравяме коя диаспора, чиито лидери са известни с неприязънта и направо омразата си към християнството, успя да съсредоточи в ръцете си паричнитее потоци на Запада и така да финансира антихристиянските процеси там, включително от формалното им начало с основаването на ордена на тамплиерите.

Така Европа, тласкана от все по-засилваща се след 1054 г. антихристиянска, но проникнала в католицизма етнорелигиозна идеология, се завръща в Стария завет, в епохата на примитивното противопоставяне, на принципа «око за око и зъб за зъб». Русия и православният свят, групиран около нея, остават в света на Новия завет, остават при Христос.

Но кому е полезно завръщането на Запада към Стария завет? Естествено, не на християните, понеже няма логика един истински християнин да отхвърля собствената си религия. Логично е да се смята, че отхвърлянето на християнството и завръщането в старозаветния свят може да се приветства само от антихристиянски настроени общности – социални, етнически и религиозни. А от какви други? Християните няма как да приветстват и подкрепят собственото си унищожение, нали?

Целенасочената координация на антихристиянските тенденции в развитието на западното общество, която координация никога не е била особено прикривана след кланетата във Франция през 1789-1794 г., високопарно наричани «революция», сега вече е повече от очевидна. Ето защо днес подсигуряващите антихристиянизацията западни медии вече не просто атакуват християнството с шаблонните и омръзнали до втръсване «аргументи», изработени още през 18-19 вв. – но и се стремят да обосноват и аргументират идеологически, най-вече с манипулационни и направо лъжливи квази-исторически постановки, отхвърлянето му. Между другото, ако се вгледаме в идеологическите постулати на тоталитарния и на «демократичния» атеизъм, ще останем поразени от еднаквостта в начина на мотивация, в терминологията, в манипулирането на историческия материал. Тази еднаквост сама по себе си е не просто подозрителна – но и самото й наличие направо изумява. Защото какво общо може да има между една антидемократична система като тоталитаризма и «най-справедливото» общество на всички времена и народи – либералната западна демокрация? Та нали по адрес именно на тази либерална демокрация един толкова широко скроен в мислите си политолог като Фукуяма дори използва ласкателното внушение, че е така съвършена, та повече няма накъде, и я обяви за «край на историята»? По-нататък историята просто губи смисъл и няма защо да съществува… И изведнъж в «най-съвършената демократична система» се откриват преки и буквални аналогии с тоталитарни идеологически постулати, внушения и дори еднаква терминология?

Как е възможно «демокрацията» и тоталитаризмът да имат не просто допирни точки, а еднакъв начин на мислене?

Впрочем, мисълта на Фукуяма не е за пренебрегване, независимо от идейните намерения на нейния автор. Защото спиране, застой, замръзване, вцепеняване на обществото – каквото вцепеняване подразбира той като идеално състояние на същото това общество, може да има само при една диктатура. Тя затова е диктатура, защото се стреми да вкамени господстващото си положение завинаги, с всички средства, с които разполага. Така неволно Фукуяма разкрива с нашумялото си заглавие самата същност на т. нар. «либерална демокрация» – диктатура от краен, глобално-тоталитарен тип, която поради етнорелигиозната си самодостатъчност и затвореност вижда себе си като увековечена веднъж завинаги.

И тук не е зле отново да си спомним старозаветните реминисценции за господството на един-единствен «богоизбран» народ над света. Виждаме как и най-беглия анализ събира разпилените на пръв поглед по страниците на историята нишки все в една точка: отказът от християнството, заставането на антихристиянски (а ако акцентираме върху автентичността на християнството, трябва да подчертаем: на антиправославни) позиции води до етнорелигиозен деспотизъм и установяване на такава глобална тирания, в сравнение с която всички досегашни диктатури в човешката история изглеждат като невинна детска игра.

Ето защо, за да не оставят време и място за появата у обикновения човек на подобни разсъждения, западните медии търсят някакво идеологическо обосноване за натрапването на нова религия на мястото на християнството. Образувалият се идеен вакуум трябва успоредно да бъде запълван с нещо, което да придаде някакъв, макар и фалшив смисъл на живота – в противен случай рискът от възникване на носталгични настроения и стремеж за завръщане към изгубените християнски религиозни корени е твърде голям. Оттук и усиленото пропагандиране на източните медитационни практики и екзотични учения; и постоянното, натрапчиво внушение, че висшият смисъл на живота е стремежът към материални ценности; и хипнотичното убеждаване на западния човек, че трябва да се откаже от собствените си права, за да осигури права на другите, обикновено т. нар. «малцинства», набедени, кой знае защо, за преследвани – без никой да ги преследва, и за дискриминирани – докато всъщност дискриминирани са именно християнските мнозинства (там, където все още са мнозинства). Нали не кой да е, а ООН потвърди в своите изследвания, че днес 80% от религиозните гонения в света са срещу християни? Прочутите книги на Ориана Фалачи, преследвана до смърт от «неправителствени организации» и принудена от тях до края на живота си да живее в Ню Йорк, без да да смее да се върне в родната си Италия поради страх от съдебна разправа заради собствено и неподчинено на официалната пропаганда мнение, разкриват в немалка степен механизмите, последиците и тенденциите на този процес.

Разбира се, изниква въпросът: след като християнството на Запад и без това е вече до голяма степен обезсмислено в своята католическа и протестантска разновидност, защо трябва да бъде преследвано чак до такава степен, че дори самите европейци, огромната част от които вече нито са християни, нито изпитват някаква сантиментална носталгия по религията на предците си, да бъдат унищожени демографски – а останалото малцинство от тях след време очевидно да бъде принудено да търси убежище извън родните си страни, както вече са принудени да постъпват немалко хора там, притиснати от агресията на враждебните имигрантски общности?

Очевидно страхът на етнорелигиозните кръгове, управляващи и подкрепящи с финансови, идеологически, медийни, законови и силови ресурси този процес, е, че ако християните не бъдат премахнати физически от Европа, винаги ще има риск от носталгичното завръщане към религията им, изоставена под влияние на хипнозата на Златния телец и на жестокото медийно-манипулативно промиване на съзнанието. Ето защо процесът на физическо изтласкване на християните от Западна Европа и заменянето им с общности, които традиционно лесно се поддават на тиранично-диктаторско управление, продължава с усилената подкрепа на властовите и идеологически структури, стремящи се към установяването на етнорелигиозна глобална диктатура.

В същото време от другата страна на «пропастта», в Русия забелязваме, че макар и с трудности, преодолявайки с големи усилия информационните препятствия, клеветите, нападките в старателно организираните и координирани медийни атаки, а понякога и директните нападения и убийства както на свещеници, така и на обикновени православни християни, при това в дадени моменти в масов мащаб (да си спомним избитите десетки хиляди мирни православни в Чечня през 90-те), християнството укрепва и развива своя духовен, културен и материален потенциал. Този процес не остава незабелязан от антихристиянски настроените медии в Западна Европа, където отскоро дори се говори вече за «клерикализация» на руското общество, каквото и да означава това според грижливо дресираната западна журналистика.

Това са двете страни на «пропастта» в техния съвременен аспект.

Ето защо, говорейки за нейното предоляване, тоест за преодоляване на разликата в трактуването на околния свят и на отношението към него, трябва да си дадем сметка, че става дума за преодоляване на разликата между християнския и антихристиянския мироглед. Очевидно е, че това е възможно само по два начина: или антихристияните да променят мирогледа си и да станат християни в смисъла на православни, или православните да се откажат от своята вяра и да се превърнат в антихристияни, независимо под каква форма – дали като приемат друга религия или като, стремейки се единствено и само към материални блага, останат въобще без религия и по този начин се върнат назад в еволюционната стълбица, превръщайки се в консумативни полу-животни, към каквато тенденция клони самоунищожително съвременният западен човек.

Очевидно за православните е неприемливо те да преминат от другата страна на пропастта.

И също така нежеланието на западноевропейците да преминат отсам «пропастта» и да се присъединят към автентичното християнско общество ще отслабва с времето. Принудени от агресията на разрастващите се имигрантски «малцинства», те ще се изправят пред необходимостта или да приемат друга религия, или просто животът им да бъде застрашен чисто физически.

И човешките потоци ще се насочат в обратна посока – от Запада към Русия.

Разбира се, за мнозина подобна перспектива звучи странно, защото до този момент, естествено, поради съществената разлика в материалните стандарти на живот, потокът на движението на човешките маси е по посока «натам» – към лъскавите витрини, към достойното заплащане за труда, към осигуреното социално битие. И това движение е нормално, разбираемо и трудно укоримо. В момента все още Западът е спасението за онзи човек от Русия и Източна Европа, който иска да избяга от трудните понякога до непоносимост физически и материални условия, обобщавани с названието «стандарт на живота».

Може ли да се прогнозира с някаква приблизителна точност докога ще продължава това движение на човешки маси в посоката Изток – Запад?

Да, може. Докато социалната сигурност, предлагана от Запада, все още е налице. Тоест, докато афро-азиатските имигрантски маси наберат достатъчно количествен потенциал, за да направят невъзможно съвместното съществуване с европейските си съседи. В момента, в който социалната сигурност изчезне, движението натам ще спре по един съвсем естествен начин – и ако процесът на дехристиянизиране продължи, както по всичко личи, че ще се развият събитията, съвсем логично е, колкото и сега да изглежда странна една такава прогноза, да започне обратният процес – едно движение, по-скоро бягство на хора от Западна Европа на Изток в желание да съхранят поне донякъде своята култура, традиции, вяра, а несъмнено и живота си. Не е необходимо да градим изкуствени модели за подобна прогноза, защото имаме пред очите съвсем реални събития, макар и в по-малки мащаби, които превърнаха Балканите в полигон за изпробване, развитие и усъвършенстване на антихристиянски технологии – информацонни, демографски, военни, етно- и религиозно-прочистващи.

Именно Балканският полуостров в лицето на разпадналата се Югославия, превзетото от албанците по чисто демографски начин и с военната подкрепа на Запада Косово, циганизираната България и албанизираната Македония е макетът, полигонът, върху който могат да се проследят, прогнозират и предвидят тенденциите, по които ще се развият аналогичните процеси в цяла Западна Европа.

Отначало – демографско превземане на отделни региони и превръщането им в антихристиянски анклави. Това в по-голямата част от Западна Европа вече е реализирано, оттук нататък броят на анклавите само се увеличава.

Втори етап – териториално разрастване на анклавите. Реализацията на този етап върви успоредно с увеличаването на броя на анклавите.

Трети етап – усилена кампания в медиите за идеологическото оправдаване на този процес предвид неизбежните опити за съпротива на християнското население. Тези опити, които ще бъдат насочени главно срещу развихрената криминална престъпност на имигрантите срещу коренните европейци, ще бъдат окачествявани в медиите (чиито собственици и основни акционери на Запад са, между другото, винаги членове на антихристиянската диаспора) като «расизъм», «дискриминация», «ксенофобия», «език на омразата» и прочие вече добре познати ни медийни шаблони.

Очертавайки така с бързи щрихи политологическите, външни, чисто физически измерения на обществено-социалните и религиозни процеси на Запад, не бива да забравяме, че външните форми на конфликта с християнството, в който конфликт е въвлечен Западът, са само материалният израз на определени идеи. Разбира се, можем твърде лесно да обобщим тези идеи с термина «антихристиянство», но това обобщение не ни облекчава, напротив – задължава ни да навлезем навътре в така очертаните контури на явлението и да се опитаме да анализираме поне накратко генезиса,развитието и перспективите му, за да потърсим в крайна сметка отговора на въпроса относно преодоляването на мирогледната пропаст между Запада и Русия.

Естествено, антихристиянството възниква веднага с появата на християнството. Достатъчно е да си спомним първите мъченици, целенасоченото въздействие на антихристиянската диаспора в Римската империя за оформяне на негативно мнение на тогавашните власти спрямо новата религия и като последица – за гоненията срещу християните, приключили при Константин Велики. Всъщност, достатъчно е да си спомним реакцията при самата поява на Божия син, последвалите събития, описани в Евангелията и как се стига до Разпятието, за да се уверим: антихристиянскинастроена общност се оформя незабавно още при идването на Христос сред хората, очевидно почувствали заплахата за своите интереси от страна на новото учение.

Ересите, появили се като гъби след дъжд още през Ранното средновековие, и дори преди него (за техен родоначалник може да се смята персиецът Мани, чието дуалистично учение бива поето от византийските павликяни, българските богомили и прехвърлено чрез тях в Западна Европа, където дава началото на ересите на катари, албигойци, патарени и пр.) продължават тенденцията за борба срещу християнството. Католическата църква не успява да намери удачен идеологически отговор срещу тях и, напълно в тенденциите, оформили се в нея след 1054 г. като повече светско-политическа, отколкото духовно-религиозна структура, залага на външния, физическия, въоръжен отпор чрез създаването на Инквизицията през ХIII в. Протестантството, възникнало като реакция именно на нейната «светскост» (достатъчно е да си спомним описанията на разгула на папите по времето на Борджиите), нанася последен, гибелен удар на западното християнство, като отначало го разделя на две, а после самото протестантство се раздробява на секти, които днес само в САЩ са няколко хиляди, като никой не може да установи точния им брой.

Тези напомняния са не само обръщане и взиране в исторически факти, а нещо твърде актуално, защото до ден-днешен един от основните козове на информационната война против християнството е именно изопачаването на историята. По западните телевизионни канали, специализиране се в нейното манипулиране и поднасянето й в антихристиянски дух, непрекъснато се излъчват предавания, филми, сериали, възхваляващи ересите като проява на «свободомислие» в противовес на «ретроградното» християнство.

Именно внушенията за «назадничавост», «ретроградност», «изостаналост», «скованост», «догматичност» вече в продължение на повече от 200 години са основните оръжия в антихристиянския идеологически арсенал. В противовес на тези понятия, прилепени към изкуствено създавания на Запад информационен облик на християнството (които понятия, да напомним, бяха използвани с пълна сила от тоталитарната комунистическа пропаганда), същите западни медии предлагат не по-малко изкуствено създавани положителни образи на други религии, често дори в определено неправдоподобен «страдалчески» аспект. Класически случай са например обвиненията срещу католицизма за «унищожаването» на индианските идолопоклоннически култове в Южна Америка – като скромно се премълчава обстоятелството, че човешките жертвоприношения в някои от тези култове са били нещо обичайно и масово; хрониките разказват как ацтеките убиват 80 хиляди пленници в един-единствен ден, като разпарят гърдите, изтръгват сърцето на все още живия човек и го показват пред очите му. Неслучайно се надигна такъв вой в западните медии след излизането на екран на филма «Апокалипто» на Мел Гибсън, който с впечатляващите средства на киното разказа за тези «културни» традиции.

Така, анализирайки, макар бегло и твърде обобщен вид, основните понятия «Руска цивилизация», «Запад» и «мирогледна пропаст» в поставената тема, можем да направим следните изводи.

«Мирогледната пропаст» между Русия и Запада е главно и преди всичко пропаст между различни религиозни мирогледи, които могат да се обобщят като християнски и антихристиянски. Под «антихристиянски» в случая се разбира мирогледа на силите, които са успели да подчинят западния свят, включително самата католическа църква и да я превърнат де факто в институция с антихристиянска насоченост, независимо дали нейните служители и паство осъзнават това.

«Руската цивилизация» е единствен днес продължител, носител и защитник на християнската идея в нейния автентичен вид – Православието.

«Западът» се е превърнал в аморфна маса от гледна точка на неговата културна, етническа, идейна и религиозна идентичност. Остава по-малко от век до окончателното му заличаване от историята като цивилизационно формирование. На мястото му вече се появяват очертанията на фанатична религиозна диктатура от афро-азиатски тип. Перспективата е тя да бъде тласната по пътя, довел до унищожението на самото западно християнство, тоест да бъде разложена отвътре; а след това, съответно атеизирана, в рамките на два-три века да се превърне в основното ядро на бъдещата глобална и тотална етнорелигиозна диктатура, обхванала цялата планета. Като модел за разлагането на бъдещата религиозна диктатура на територията на съвременна «християнска» Европа, след която да започне строежът на глобалната империя, може да се разглежда развитието на Турция след реформите на Мустафа Кемал Ататюрк.

Отношенията между имиграцията и съвременния Запад са същите както между имиграцията и Римската империя. Тогава се е създал новият, християнски свят; по същия начин и сега на Запад се създава нов свят, антихристиянски свят. Ако погледнем и по-широко, освен в религиозните, но и в чисто светските, културни измерения на проблема – това ще е един свят в Европа, но без Европа.

Европа ще е мъртва, а на нейното място ще израства отначало примитивна в духовните си, а и материални измерения афро-азиатска култура. Пътем казано, много хора предпочитат да забравят, че съвременният материален просперитет на западния свят се дължи именно на толерантността и търпимостта на християнството, което в католическия си и протестантски вариант отиде толкова далече в тези си толерантност и търпимост, че падна в поклон пред «златния» телец; и това преклонение в края на краищата от чисто материално светоусещане даде отровните си идейни плодове и се превърна в антихристиянство.

По-късно върху тази дива «култура» ще се установи глобална тоталитарна етнорелигиозна диктатура и новите господари на света ще се покажат открито. Всъщност, те вече се показват; почти във всички европейски наказателни кодекси липсват алинеи за наказания срещу антихристиянството, но има алинеи с наказания за някакъв митологичен анти… да го наречем, съответно, антимитизъм.

Единствена пречка по пътя на тези планове е Русия – както с военния си потенциал, така и (още повече) с идейния потенциал на християнството, съхранен от нея.

Време е да се взрем в самата «пропаст» – по-точно в онези процеси по двата й бряга, които касаят взаимоотношенията между тези «брегове».

1. Информационната война е просто война

Веднага можем да констатираме, че в общественото съзнание (по-точно, в неговия светски аспект) взаимните оценки на Русия и Запада доста се различават. Докато за средния руснак Западът, поне след реформите на Петър Велики (на отделно проучване подлежи степента на влияние на тези реформи върху подобно светоусещане, но очевидно е сериозна, дори може би решаваща), е модел и образец за подражание, символ на цивилизованост и «прогрес», то за западния човек Русия си остава символ на нещо тревожно, заплашително, в най-добрия случай – неясно и загадъчно. При това без никакви исторически основания, напротив – Русия винаги е помагала на Запада при такива заплахи за неговите ценности в дадения исторически момент като например окупацията на Европа от Наполеон и Хитлер.

Една създадена отрицателна представа без достатъчно фактологически основания за това може да бъде резултат само на едно-единствено обстоятелство – внушение. Внушението, разбира се, може да възникне и от само себе си по силата на някаква, истинска или привидна, очевидност. Например човечеството дълго време си е внушавало, че Слънцето се върти около Земята поради привидната очевидност на това природно явление.

В обществените отношение нещата стоята малко по-другояче. Привидната очевидност сравнително бързо бива разкрита именно като невярна и общественото мнение установява истината. Например, ако ни е внушавано дълго време, че дадена религия призовава към добро и хуманност, а в същото време нейни представители взривяват небостъргачи и режат човешки глави, показвайки процедурата по Интернет, то бързо ще се ориентираме, че ни бива внушавана не твърде достоверна, по-точно внушавана ни е съвсем лъжлива представа за тази религия.

Установяването на истината в обществените, социални и политически отношения може да бъде блокирано дълго време само посредством манипулация на масовото съзнание. Тази манипулация с времето придоби названието «информационна война». Тя представлява поднасяне на информация по специален, избирателен и манипулиран начин, който предизвиква в съзнанието на рецепиента (възприемащия) определена представа за даден обществен, социален или политически феномен.

Територия на информационната война днес са главно медиите; специален сектор представлява изкуството, което по свой специфичен начин генерира манипулиращи съзнанието идеи. Преди появата на първите вестници в началото на ХVIII в. основна територия на информационната война е била главно литературата и в по-малка степен изобразителното изкуство.

За да установим наличието на информационна война, трябва да се взрем в нейните признаци, които обозначават начина на поднасяне информацията в публичното пространство.

Признаците на информационната война са следните:

1. избирателност на фактите;
2. предвзетост на оценките;
3. насаждане на нова терминология.

Информационната война се води още преди възникването на печата. Но не бива да се бърка с чисто военно-политическите и разузнавателно-шпионски маневри в областта на информацията, които преследват конкретни резултати в ограничен по време интервал.

Информационната война, макар в края на краищата да цели същото както и класическата война – превземане на територия и подчиняване на населението върху тази територия, все пак в рамките на тази борба има своя специфика, която я превръща в оръжие, много по-могъщо от традиционните. Причината е, че целта на атакуващия в информационната война е не да ликвидира съпротивата, като унищожи противника – а да откаже противника от съпротива, да убие духа му, да го увери, че поради различни причини и съображения няма смисъл да се съпротивлява на собственото си поробване и унищожение, а в идеалния вариант – да накара противника да приветства собствения си окупатор и унищожител. Целта на отбраняващия се в тази война е съответно противоположна – да не позволи на нападателя да постигне тези цели, да запази духа на собствения си народ, да увеличи възможностите му за съпротива и по този начин да провали плановете на нападателя, като му остави в края на краищата единствено възможността да опита да постигне целите си със средствата на класическата война – тоест с оръжие. Войната в Югославия ни предостави богати възможности да наблюдаваме тези технологии в действие; с тази специфика, че там атакуващите в информационната война, в която роля влязоха страните от НАТО, бързаха да постигнат целите си преди Русия да е стъпила на крака след убийствените либерални реформи, и затова не чакаха информационната война окончателно да разложи сръбското общество, а прибягнаха до оръжието преди постигането тази цел. Ето защо, вместо да насочат информационните удари срещу самите сърби, те започнаха да облъчват целия свят с дезинформация, за да убедят страничните наблюдатели в необходимостта от въоръжена намеса в името на услужливо поднесени също от тях «хуманни цели» – и определено постигнаха успех.

Примерът със Сърбия е типичен за бърза, почти светкавична информационна война, продължила десетина години. Между другото сега виждаме последиците от информационния удар, съчетан с военното поражение: вече населението на Сърбия няма духа, желанието и волята да се съпротивлява, дори една голяма част от него желае влизането в ЕС. При онези, които до вчера го бомбардираха. Заради примитивни, чисто материални облаги днес сърбите се подчиняват и превръщат фактически в измиращ, поробен народ, който по демографски причини, след не повече от 80-100 години ще бъде заличен от земята, върху която живее, за да нахлуят там победителите и в класическата, и в информационната война. Както нахлуха в Косово…

Информационната война се води не в пространството, нито дори в ефира. Тя се води във времето. Затова да не се учудваме, че съществуват предвзето-враждебни оценки за Русия още от средата на 16-ти век. Нали точно по същото време се разгръща борбата срещу християнството и в самата Европа под вида на т. нар. «хуманизъм». Виждаме докъде доведоха Европа криворазбраните, извън религиозната идентичност, «права на човека» – до гибел. Виждаме пак с примера на имигрантите в Европа, че онзи, който не се поддава на тези фалшиви лозунги, в края на краищата побеждава. Разбира се, тяхната борба срещу християнското (засега) мнозинство в Европа е грижливо финансирана, подкрепяна и насочвана, но все пак вътрешният импулс за тази борба е заложен вътре в психиката на религията им.

Най-характерният случай, който показва, че информационната война на Запада срещу християнството се води не просто заради идеологическата, така да се каже, «морална», победа, а преследва изключително практически цели в обществено-социалните отношения в реалния свят, е отношението към най-слабите в първично, природно отношение социални групи – жените и децата.

При информационната война, както и при всяка друга война, вниманието е насочено да бъдат атакувани слабите места на противника. В едно човешко общество, това, естествено, са преди всичко жените и децата. Разбира се, може да се спомене, че в социален план са бедните и маргинализирани слоеве от населението, и виждаме в исторически аспект как те винаги са манипулирани така, че да бъдат в острието на поредния «революционен» удар срещу християнското обществото.

Но преди всичко цел на информационната война срещу християнството са жените и деца. Това е разбираемо – защо трябва да се водят войни, да се шокира светът с кървави събития и да бъдат избивани хора с милиони, когато може да се направи така, че жените-християнки просто да не раждат, а родените вече деца да бъдат откъсвани чрез различни методи от християнските им корени. Резултатът е същият – милиони християни по-малко, но без шокиращите усилия на традиционната война.

Разбира се, демографската гибел настъпва не навсякъде – а само в онези общества, които позволяват подобно отношение към жената. Това е преди всичко християнското общество. Други общества, където жената съхранила функциите си на майка и пазителка на семейното огнище, въобще не изпитват демографски притеснения, напротив – стремглаво увеличават демографските си показатели. Както заявява през 1971 г. алжирският президент Хуари Бумедиен: «Ще завладеем Европа чрез утробите на жените си». Впрочем, показателно за сходството между тоталитаризма и демокрацията е обстоятелството, че един от най-гръмко прокламираните комунистически лозунги също беше този за «равноправието» между мъжа и жената. Който имаше все същите последици – стремително спадане на раждаемостта,отслабване на обществото и перспектива за скорошната му гибел.

За да бъде осъществена обаче успешно една атака в информационната война, тя трябва да разполага със съответните оръжие. Оръжието на информацията са думите.

Ето защо и до ден-днешен най-мащабната операция в информационната война, ненадмината и досега по размах, прогнозиране и последици е периодът на действие на т. нар. «френски енциклопедисти», когато за сравнително кратко време, само 30 години, групата на дўАламбер, Монтескьо и Дидро успява да състави най-великия шедьовър на антихристиянската информационна война досега – т. нар. «енциклопедия».

Какво представлява този пропаганден труд, който причинява смъртта на десетки милиони, а ако се вгледаме в историческата перспектива на неговите последици – на стотици милиони хора?

Пълното му название е «Енциклопедия, или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите» (Encyclopdie, ou Dictionnaire raisonn des sciences, des arts et des metiers, 1751-1780). Смята се за най-значителната книга на т. нар. «Просвещение» или «илюминатство» – на фр. «ilumination». Създавана е от екип от повече от 60 души. Шеф на операцията е Дени Дидро, негов постоянен помощник – дьо Жокур; до 1758 г. втори редактор е ЖандўАламбер. Твърди се, че идеята за операцията е на издателя Льо Бретон, макар да е доста съмнително един обикновен издател да замисли и най-важното, да финансира такова обемно начинание.

Създаването на френската енциклопедия е блестящ пример за масирана информационна атака – развита и като идеен обем, и като времеви интервал. Формиран е екип, всеки участник в екипа има своите задачи, начело стоят обществено значими фигури, които придават морална тежест и авторитет на изданието, което способства за неговата реклама – Волтер, Монтескьо, Бюфон, Русо също участва, макар все още да не е твърде известен, ръководи само отдела по музика на енциклопедията.

А истинската цел днес, разполагайки с предимството да погледнем от дистанция на времето, не е трудно да бъде открита – и тя е вече класически похват в информационната война: подмяна на понятията. Тоест: на определени, ключови думи, които оформят съзнанието на обществото в областта на духа.

В енциклопедията присъстват 60 хиляди статии. Обхванат е практически пълния обем от информация в различните сфери на знанието, с която обществото разполага по онова време. Но какво значи подмяна? Това значи да бъдет заменени предишните тълкувания на тази информация с нови. А предишните, независимо от католическия им аспект, са, така или иначе, християнски. С какво може да бъдат заменени едни християнски тълкувания и понятия? Естествено, с нехристиянски – не би имало смисъл да се подменят християнски тълкувания и понятия с християнски тълкувания и понятия, защото се получава безсмислица. Но какво означава нехристиянски? Всяко едно «нехристиянско» понятие и тълкувание на определяна тема е вече антихристиянско, защото отклонява вниманието от християнското понятие и тълкувание на същата тема.

В описанията на терора, зверствата и масовите убийства, известни като «велика френска революция» обикновено и надали случайно се слага акцент върху социалната, политическата и военната страна на събитията. Мимоходом, но старателно се подминава религиозната страна на проблема. А всъщност именно тя е главната историческа последица от «революцията», подготвена преди това от безкомпромисно проведена информационна война.

След отделянето на църквата от държавата – като не забравяме, че в антихристиянския си бяс якобинците, сред които преобладават представители отново на антихристиянската диаспора, променят даже названията на месеците в календара, за да заличат дори спомена за християнството, вече става ясен ефикасният модел, по който това може да бъде извършено и в други страни. Европа и Южна Америка – на практика целият католико-протестантски свят, са залети от революции, заговори, конспирации, терор и убийства. В продължение само на около век почти навсякъде там църквата е отделена от държавата, а на мястото на много монархии възникват «републики» като политически образувания, позволяващи безконтролна корупция, жесток социален гнет и свирепа експлоатация на народа, който народ да не забравяме, че се състои не от анонимни личност, а от християни.

Всъщност след 1789 г. само за около век върху християните по света се установява антихристиянско робство. И далеч не е случайно, че за Улянов-Ленин моделът, по който той извършва октомврийския преврат в Русия и разгръща кампанията по унищожаване на Православието в хода на Гражданската война и след това, е именно моделът на кървавите събития във Франция от 1789-1794 гг.

Съвременната информационна война черпи енергия от изопачаването, манипулирането на историята. Ако няма историческа основа за нейните постулати, тя заглъхва по простата причина, че губи изворна аргументация, за да обоснове пътя към официално прокламираните си цели. А тези официални цели не се отличават с разнообразие: все втръсналите шаблони за имагинерно потъпкани «човешки права» – поднасяни избирателно, разбира се, като никой не се интересува от правата на християните, но за правата на другите религии се вдига вой до небесата; за т. нар. «отворено общество» – отвориха го, а през «отвора» нахлуха новите варвари, които ще го унищожат, и неслучайно доста хора на Запад си спомниха, че всъщност Римската империя е загинала не толкова заради военни поражения, колкото заради разрешаването на неконтролирана миграция; за «толерантност» – отново, естествено, в ущърб на християните; за «ксенофобия», «търпимост» и пр., и пр. идеологически щампи. Неслучайно по времето на комунизма едно от нещата, които най-силно потискаха, бяха идеологическите щампи – но щампите на демокрацията надминаха по размах и честота на употреба дори ударните постижения на комунистическата пропаганда; още една твърде характерна обща черта между двете разновидности на тоталитаризма – комунистическата и «демократичната».

Един от най-красноречивите примери за «изсмукване» на енергия от историята с цел използването й за информационна война е трактуването на дейността на И. В. Сталин. Както обикновено, отдалечаването от онази епоха дава повече възможности да се видят все по-ясно последиците от неговата роля в съдбата на Русия. И самият факт, че за представителите на съвременния либерал-фашизъм Сталин е концентриран образ, символ и емблема на всичко, което мразят, би трябвало да ни накара да се взрем по-внимателно в стореното от него. Явно е, че то е доста по-значимо от онова, което е на повърхността, и дава резултати до ден-днешен – иначе не би се появявяла пяна по устата на различни либерал-манипулатори, когато говорят за него.

Създадената от Сталин империя се разпадна. Комунизмът като обществена система се компрометира. А те все така побесняват и очите им се наливат с кръв при споменаване на името му. Защо? Какво толкова е сторил? Та нали революцията, в която той е взел активно участие, е платена самерикански пари от вездесъщия Якоб Шифт, които са минали през стокхолмската явка на Израел Лазаревич Гелфанд (Парвус)? Нима самителиберал-манипулатори не получават днес американски пари – било чрез различни фондации, пропагандиращи т. нар. «отворено общество», подкойто термин се подразбира общество, отворено за антихуманни и антихристиянски идеи, било директно, «на ръка»? И ако, както се твърди, Сталин е злият гений на Русия – тогава именно днешните му отрицатели би трябвало да го възхваляват, доколкото за тях Русия е все така символ на мракобесие. А те го мразят. Защо?

Отговорът лежи на повърхността. Защото Сталин спасява християнството.

Може всякак да се тълкува неговата дейност в религиозното направление, както и взаимооотношенията му с Църквата. Затова да не се плъзгаме по тълкуванията, а да се вгледаме във фактите – а всеки, който има желание, може да си ги тълкува по свое усмотрение.

Първият факт е, че днес в Северна Корея, да вземем този класически пример на комунистическа държава, е унищожена всяка форма на религия (говорим за класическите религи, не за култовото поклонение към «вождовете»). Северна Корея е образцовата комунистическа държава. Съответно в нея религия няма, защото е унищожена.

И веднага се появява въпросът: а защо в СССР по времето на Сталин религията не е била унищожена? Нали Ленин и Троцки вече са били започнали този процес, който е предстояло само да бъде довършен. Но Сталин не го довършва. Нима са му липсвали ресурси? Нужно е било само съответно решение на Политбюро, т. е. на самия Сталин, после няколкостотин тона динамит – и в Русия е нямало да остане нито една цъ