Мишел Шосудовски
(Авторът е професор по икономика в Университета в Отава. Статията е публикувана с известни съкращения)

Последните години на 20-ия век ще отидат в историята като период на глобално обедняване, отбелязан от рухването на производствените системи в развиващия се свят, разрушаването на националните институции и разпадането на програмите за здравеопазване и образование. Тази “глобализация на бедността” – до голяма степен в противоречие с успехите на деколонизация след края на Втората световна война, започна в Третия свят паралелно с изострянето на кризата с външния дълг на страните в него. От началото на 90-те години тя обхвана всички основни райони на земята, включително и Северна Америка, Западна Европа, страните от бившия “съветски блок и т. нар. нови индустриални държави в Югоизточна Азия и Далечния изток. Глад в местни мащаби завилня в районите на Африка на юг от Сахара, Южна Азия и Латинска Америка. Затворени бяха здравните учреждения и училищата, стотици милиони деца бяха лишени от правото на начално образование. В Третия свят, Източна Европа и на Балканите се забелязва завръщане на забравени инфекциозни болести, включително туберкулоза, малария и холера.
От сухата савана на Сахарския пояс гладът сграбчи в мъртва хватка и влажните тропически централни райони на Африка. От него е поразена голяма част от населението на континента. Осемнадесет милиона души в Южна Африка (включително два милиона бежанци) се намират в т.нар. гладуващи зони, докато други 130 милиона от десет страни на континента са изложени на сериозен риск и заплаха от глад. Според изчисленията на ООН 23 милиона души от “Африканския рог” (много от които вече не са между живите) се намират под заплаха от глад.
В Южна Азия, в периода след получаване на национална независимост, продължил и през 80-те години, случаите на гладна смърт до голяма степен бяха изолирани преди всичко в периферните племенни зони на съответните страни. След приемането през 1991 г. под надзора на Бретън-Уудските финансови институции на т.нар. Нова икономическа политика в Индия се забелязва широко разпространение на показателите на обедняване, обхващащо както селскостопанските, така и градските райони. В тази страна повече от 70% от селските стопанства са на дребни, едва удържащи положението си селяни или безимотни ратаи, съставящи едно население от 400 милиона души. В районите със системи за напояване селскостопанските работници са ангажирани по 200 дни годишно, докато там, където се разчита на валежите, срокът на ангажираност е приблизително 100 дни. Премахването на субсидиите за торове (едно от задължителните условия на споразумението с МВФ) и повишаването на цените на енергията и горивата за селскостопански цели тласкат голяма част от дребните и средни стопани към банкрут.
Проведеното през 1991 година изследване на микрониво на случаите на гладна смърт сред тъкачите на ръчни станове в една относително добре развиваща се община в Андра Прадеш хвърля светлина върху процеса на обедняване на местните общности в резултат на прокарваните макроикономически реформи. Случаите на гладна смърт са регистрирани точно през месеците след въвеждането на Новата икономическа политика след 1991 година. Девалвацията, премахването на контрола върху износа на памучна прежда и тъкани, скокът на вътрешната цена на тези изделия довежда до краха на тогавашната система на заплащане на 1 пачам (равняващ се на 24 метра) от посредника, за когото работят тъкачите. В Индия има 3,5 милиона тъкачи, които издържат с труда си 17 милиона от населението на страната.
Докато стойността на живота в Източна Европа и на Балканите стремглаво вървеше нагоре към западните стандарти в резултат на премахването на всякакъв вид пазарно регулиране, минималните месечни доходи в тези страни станаха 10 щатски долара месечно. “В България Световната банка и Министерството на труда и социалните грижи поотделно изчислиха, че 90 % от българите живеят под прага на бедността от 4 щатски долара месечно”. Пенсиите за старост през 1997 г. се равняваха на 2 долара месечно. Лишени от възможността да плащат за електричество, вода и транспорт, редица групи от населението в региона са брутално изтласквани извън съвременната епоха.

Причините за глобалната бедност

Упадъкът на жизненото равнище в света не е резултат на “недостатъчни производствени ресурси”, както това е било в предишните исторически периоди. Всъщност глобализацията на бедността се извършва във време на бърз технологически и научен прогрес. Докато последният допринася до голяма степен за повишаване на потенциалните възможности на икономическата система да произвежда необходимите стоки и услуги , факт е, че увеличението на производителността не намалява нивото на бедността в световен мащаб.
Напротив, съкращаването, корпоративното преструктуриране и пренасочване на производството към райони с евтина работна ръка в Третия свят повишава безработицата и значително намалява доходите на градските работници и селяните. Новият световен икономически ред се подхранва от човешката бедност и евтиния труд. Високата безработица както в развитите, така и в развиващите се страни води до намаляване на реалното трудово възнаграждение. Безработицата придоби световен характер с миграцията на капитала от една страна в друга с цел постоянно търсене на по-евтини източници на работна ръка. Според Международната организация на труда (МОТ), в света от безработица са засегнати един милиард хора или почти 1/3 от цялата работна ръка на планетата.
Пазарите на труда в отделните страни вече не са защитени, тъй като работниците от всяка една от тях са принудени да влизат в открита конкуренция едни с други. Правата на работниците се премахват заедно с премахването на границите и правилата, регулиращи пазарите на труда.
Световната безработица действа по подобие на черния дроб, “регулирайки” цените на труда на световно ниво. С други думи, огромните запаси на евтина работна ръка от Третия свят, включително Китай (където има 200 милиона излишни работници, според изчисленията) и страните от бившия Източен блок допринасят за задържане и дори за намаляване на заплатите в развитите страни. Засегнати са практически всички категории работна сила (включително висококвалифицираните, професионалистите и научните кадри). Конкуренцията за работни места засилва социалното разделение по класов, етнически, полов и възрастов принцип.

Парадокси на глобализацията

Наличието на ГЛОБАЛНА КОРПОРАЦИЯ намалява разходите за труд на световно равнище. Реалното заплащане в Третия свят и Източна Европа е 70 пъти по-ниско от това в Съединените щати, Западна Европа или Япония. Вследствие наличието на тази огромна маса евтини и бедни работници, производствените възможности в света нарастват до невиждани размери.
Докато официалната икономическа наука неизменно поставя ударението върху ефикасно насочване на ограничените ресурси на обществото, суровата социална действителност поставя под въпрос последствията от този начин на разпределение и насочване на ресурсите. Закриват се промишлени предприятия, малки и средни фирми се тласкат към фалит, професионални работници и чиновници остават без работа, човешки и физически капитал остават без приложение – все в името на “ефективността”. Стремежът към “ефективното” използване на обществените ресурси на микроикономическо равнище води до диаметрално противоположното положение на нещата на макроикономическо ниво. Не може да се твърди, че ресурсите са използвани “ефикасно”, когато огромни производствени мощности не функционират, а милиони работници са на улицата. Съвременният капитализъм се оказва напълно неспособен да мобилизира всичките тези налични и неизползвани човешки и материални ресурси.

Натрупване на богатства, нарушаване на производството

Провежданото в наше време икономическо преструктуриране в глобален мащаб води до стагнация в производството и в осигуряването на необходимите стоки и услуги, а в същото време ресурсите са пренасочени към носещи бърза печалба вложения в отрасли за луксозни стоки. Освен това, заедно с изтеглянето на капиталите от производствената дейност, се върви към търсене на печалби по пътя на все по-открито спекулативни и мошенически банкови операции, а това на свой ред води до разбиване на основните световни финансови пазари.
И на юг, и на изток, и на север едно привилегировано социално малцинство натрупва огромни богатства за сметка на преобладаващото мнозинство от населението. За периода от 1982-1996 година само в Съединените щати броят на милиардерите се е увеличил от 13 на 149! Световният клуб на милиардерите (наброяващ около 450 членове) притежава по целия свят богатства, надхвърлящи с много брутния вътрешен продукт (БВП) на цялата група държави с нисък доход и население, което е 56 % от всички хора, живеещи на планетата Земя! При това процесът на натрупване на богатства все повече се развива извън пределите на реалната икономика, откъснато от добронамерените производителни и търговски дейности.
Според Форбс , “борсовите успехи на Уолстрийт (предвид участието в спекулативни търговски операции) са в основата на значителното увеличаване на броя на милиардерите през 1996 година”.
На свой ред милиардите долари, натрупани от спекулации, изчезват “като дим” в тайни сметки в някое от 50-те офшорни “тихи заливчета” за сенчеста банкова дейност по света. Според Мерил Линч от Американска инвестиционна банка, по най-скромни изчисления частните богатства, управлявани от частните банкови корпорации и отделни личности в условия, свободни от данъчни облагания – тоест, в “офшорните заливчета” по света – възлизат на 5,5 трилиона долара. Това се равнява на 25 % от общия световен доход. Добитата предимно по незаконни пътища “плячка” на “елитите” от Третия свят, вложена в личните им сметки, се изчислява на 600 милиарда долара, като приблизително 1/3 от тях са в Швейцария.

Нарастващо предлагане – намаляващо търсене

Нарастването на производството при така оформената система става по пътя на “минимализирането на труда” и постоянния натиск върху заплащането на работниците. На свой ред този процес свива потребителското търсене на необходими стоки и услуги, т.е., възниква противоречие между практически неограничени производствени възможности и ограничаваните възможности за потребление. В една глобална икономика, базирана на евтиния труд, самият процес на разширяване на производството (включващ съкращаване на заетите производствени мощности, масовите уволнения и ниското заплащане) води до намаляване на потребителските възможности на обществото. Така се оформя една тенденция към свръхпроизводство в небивали досега мащаби. Всяко нарастване при такава една система е възможно само по пътя на постоянното разширяване на сектора на неангажираните производствени възможности, т.е. чрез банкрут и ликвидация на “излишните предприятия”. Последните се закриват в полза на най-развитите механизирани производства. Вследствие на това цели райони и промишлени отрасли остават неангажирани и без работа. Засегната е икономиката в обширни части на планетата, използват се все по-слабо възможностите ѝ в областта на селскостопанското производство.
Очертаващото се в света свръхпроизводство на стоки за потребление е пряко следствие от намаляване на покупателните възможности и повишаващите се равнища на бедността. Свръхпроизводството на свой ред води до по-нататъшно съкращаване на доходите на преките производители по пътя на закриването на “излишните” производствени мощности. Противно на Закона на Сей за пазарите, превъзнасян от официалната икономическа наука, предлагането само по себе си не създава търсене. От началото на 80-те години свръхпроизводството на стоки доведе до реалното намаляване на цените им, отприщило процеса на унищожаването не само на непосредствените производители на суровини в Третия свят, но също така – малко по-късно, и на все повече представители на преработващата промишленост.

Глобална интеграция – местна дезинтеграция

В резултат на девалвацията на валутните курсове и на либерализацията на вноса, включително и на стоките от първа необходимост,в развиващите се страни бяха унищожени цели отрасли на промишлеността. Подкопано бе съществуването на неформалния градски сектор, който е играл исторически важна роля като източник на работни места. В районите на Африка и Сахара, например, традиционната неформална индустрия за производство на облекло беше пометена и подменена с пазар на облекла от “втора ръка”, внасяни от Запада по цени от 80 долара на тон.
На фона на икономическата стагнация (включваща и отрицателните показатели на растеж в страните на Източна Европа, бившия Съветски съюз и Африка на юг от Сахара) най-големите корпорации в света отбелязаха невиждан растеж и увеличиха дела на своето участие в световния пазар. Този процес обаче в значителна степен бе осъществен по пътя на изместване на съществуващите производствени системи дотогава в тези райони. – тоест, той беше извършен за сметка на местните регионални и национални производители. Въпросното разширяване и “доходността” на най-големите западни корпорации всъщност бяха предопределени в глобален мащаб от намаляването на покупателната способност и нарастващото обедняване на големи части от населението в света.
Цинично се твърди, че ”оцеляват най-способните”. В сегашната световна икономика на свръхпроизводство обаче оцеляват единствено или предприятията с най-високо равнище на техниката, или пък онези, които съзнателно налагат най-ниското заплащане на човешкия труд. Докато духът на англо-саксонския либерализъм по принцип изповядва привързаност към “разширяване на конкуренцията”, то посредством стриктно осъществявания от нея най-строг финансов и монетарен контрол, макроикономическата политика на Г-7 на практика предизвиква широко мащабен процес на корпоративни сливания и поглъщания, както и фалит на малките и средни предприятия.
От своя страна големите многонационални корпорации (най-вече от Съединените щати и Канада) установяват своето господство над местните пазари, главно в областта на услугите, чрез системата на корпоративно привилегироване. Този процес дава възможност на привилегирования (тоест на едрия корпоративен капитал) да поставя под свой контрол както евтината работна ръка, така и предприемаческата дейност. Една голяма част от доходите на малките фирми или на търговците на дребно се изземва от т. нар. независим производител (на практика упълномощеното от големите корпорации привилегировано лице), който поема решаващите дялове от капиталовложенията.
Паралелен процес се забелязва и в Западна Европа. С Договора от Маастрихт във все по-голяма степен процесът на икономическото преструктуриране в Европейския съюз се поставя в услуга на господстващите финансови интереси за сметка на реалното обедняване на европейските общества. Държавната власт в установената там система съвсем целенасочено е поставена в услуга на процеса на увеличаване на мощта на частните монополи и по този начин едрият капитал разрушава дребния във всички негови форми. Със засилване на процеса на формиране на икономическите блокове както в Европа, така и в Северна Америка, фактически се изкоренява регионалното и местно предприемачество, изменя се характерния градски начин на живот, а личната и дребна собственост се унищожават.
Т. нар свободна търговия и икономическа интеграция създават възможности за практически неограничена мобилност на транснационалните корпорации, потискайки в същото време придвижванията на местния дребен капитал чрез различни неикономически, нетарифни, главно институционни мерки. Въпросният тип “икономическа интеграция” (изцяло подчинена на интересите на определени икономически субекти от световен мащаб) демонстрира някои белези и на политическо обединяване, но на практика възпроизвежда и засилва центробежните тенденции на противопоставяне, на разпадане и на социални конфликти, както вътре в самите национални общества, така и между тях.

Заключение

Голяма ирония е, че тъкмо идеологията на “свободния” пазар развива и поддържа нова форма на държавно вмешателство, предназначена за преднамерено и целенасочено манипулиране на силите на пазара. Освен това развитието на глобалните институции доведе до трайното и гарантирано “окопаване” на правата на глобалните корпорации и финансовите организации навсякъде по света. Процесът на налагане на въпросните международни споразумения както на национално, така и на междуправителствено равнище, със сигурност излиза извън рамките на т. нар. демократичен процес. С помощта на активна риторика около “държавната намеса” в икономиката и “свободния пазар” неолиберализмът допълнително повишава нестабилността на представителите на политическата власт на национално ниво.
Изопачаването и фалшифицирането на данните и фактите, свързани с разпространяването и задълбочаването на бедността в света, не дават възможност на националните общества да разберат значението и последствията от историческия процес, започнал с изостряне на кризата около външния дълг в началото на 80-те години на вече отминалия век. “Погрешното възприемане и разбиране” на очерталите се тогава тенденции и събития всъщност е превзело, контролира и управлява всички сфери, области и нива, на които се води някакво обсъждане или дискусия по въпросите на реформите, свързани с разширяването на т. нар. свободен пазар. Интелектуалното късогледство на официалната икономическа наука от своя страна също пречи по свой начин на разбирането както на механизмите на глобалния капитализъм в истинската им светлина, така и на техните разрушителни последствия върху живота на милиони хора по планетата. Съществуващите междудържавни международни институции, включително и ООН, на практика вървят по същия път – при обсъжданията на важни световни икономически проблеми обикновено се обръща много малко внимание на последствията от процесите на преструктурирането върху националните общества, свързани с преднамереното унищожаване на техните институции и последващото изостряне на социалните конфликти.

Източник: www.lifeaftercapitalism.info