СТИХОВЕ И ПРОЗА ОТ ВРАБЕВО
“ЕСЕНЕН ЕТЮД “ - II част – 1991 г. от СВЕТЛА КОВАЧЕВА
* ИЗПЕПЕЛЕНАТА Ж А Р *
Когато и последните искрици
изпепеляват в някогашната гореща жар,
разпръстнато на хиляди частици
сърцето ще си спомня тоз пожар.
Една сълза прикрито ще разказва
за оня миг преминал като в сън
и в нея няма да гори омраза
но всичко ще заглъхне като звън...
И после всичко се забравя
сърцето търси самота
и огъня и обичта изтлява
остава само пепелта.
И прах покриват спомените свидни
блестящи зеници и стоплени сърца,
въздишки спотаени. И проронени
стотици нежни думи във нощта.
Една любов изтръгната от корена
в трепящата и жива гръд
ще притаи във себе си затворена
една отпусната и отмаляла плът.
И само Бог безмълвен ще приключи
страданията на таз земя,
за теб отново ще отключи
окриляна с любов душа,
за мене изморен ще бъде
и отегчем ще бъда може би
ще ми посочи със ръка отвъде,
където нищо вече не боли.
В тоз миг ще свърши всичко изведнъж
и буйна страст и обич и заблуда,
а падналите светли капки дъжд
ще бъдат плач на любовта ни луда.
Догде е жив човек във грях живее
убиец става не веднъж на любовта,
а тайно Бог по някога се смее
и насърчава го във лудостта.
1988 г.
* ПРОЛЕТНО ПРИВЕТСТВИЕ *
В уханието нежно на цветята,
в изчезналата снежна белота
в ритмичното туптене на сърцата
усештаме във всичко пролетта .
-
* РОМЕО И ЖУЛИЕТА – 21 век
-
Жулиета -
-
В лъчисти образ на луната
-
аз виждам теб Ромео
-
и падам ти на колене в краката
-
трохичка обич, дай ми, ти Ромео!
-
Ромео -
-
не мога, мила Джулия,
-
не мога,
-
мен лозето ме чака на полето,
-
виж, погледни нагоре ти небето
-
как с ярки е звезди покрито то
-
и обещава хубав слънчев ден
-
за лозето, мотиката и мен...
-
Жулиета -
-
Аз дълго търсих те любими,
-
избрахте от милионите в света
-
защото твоета душа е несравнима
-
със никоя по свойта доброта.
-
На теб отдадох чувства и желания
-
чрез твоята любов аз Бог видях,
-
не ме оставай да потъвам във ридания
-
ела и зарежи ти лозето завчас !
-
Ромео -
-
Не е такъв векът, о мила Джулия,
-
не мога лозето аз да замина
-
аз искам да обичам, но не мога,
-
задъхвам се от дим на пушещи комини...
-
Тук всичко тъжно е и няма въздух
-
градът препълнен е със “скакалци”,
-
а там на лозето е ведро, ширно,
-
и чистичко от тайни подлеци.
-
Потръгне ли ми лозето, тогава
-
ще си строя овчарник за овце,
-
ще гледам пак звездите,
-
ще слушам до забрава
-
как блеят нежничко за пресничко сенце.
-
Полянката до мене ще обсебя
-
тя китна е, осеяна с цветя
-
ще легна изморен по гръб
-
и във мечтите
-
ще бъда пак със теб
-
далече от града.
-
А птичките , когато ми запеят
-
ще чувам твоя нежен, влюбен глас,
-
и чувствата ми пак ще се зареят
-
разпръснати в ефира и от нас!
-
Каква там дума ти употребяваш
-
такава срещнах в книга от 16-ти век,
-
не мога и не искам ти да разоряваш
-
мечтите за стопанство и прогрес !
-
Жулиета -
-
Ромео, скъпи, осъзнай се малко
-
ти имаш финна и добра душа,
-
недей мечта за лозе и богатство,
-
богатството е само в любовта!
-
Човек живее носен от крилете,
-
вълшебните криле на любовта
-
и повече богат е от царете
-
живяли някога във древността.
-
Че тъмна нощ в душата е без обич
-
кога сърцето страда в самота,
-
когато пепелта покрива свидни спомени
-
и много нежни думи във нощта.
-
Защо ми е такъв живот без ласка
-
без пламенна целувка и без жар
-
смъртта зове ме, нека там в небето
-
да изгасне тоз голям пожар!
-
Отварям медальона със отрова и в миг отивам там отвъд,
-
където нищо няма повече да ме вълнува
-
там горе, в облаците – без светът !
-
И там във космоса,
-
превърната на птичка гласовита
-
над твойто лозе в миг ще полетя ще пея, ще чуруликам и красива
-
ще бъда пак възкръснала във любовта.
И ще се любувам и ще виждам
възхода твой на твоите дела
със бисери мечтите ще иззиждам
и вплитам малкото от теб слова.
Копней, Ромео с тежката мотика
под палещото слънце от радон,
когато видиш стръкче от иглика
не го отсичай, а му дай подслон.
А рано сутрин , почнеш ли да тъпчеш
зелената трева окъпана в роса
спомни си, че в очите ми блестеше
една горчива неизплакана сълза.
Сълза, която все да ти напомня
една лъчиста искрена душа,
която следваше те неотклонно
изпълнена с любов и доброта!
Ромео -
О, мила Джулия, от мене запомни,
че днеска хората не правят добрини,
че добрината крие превъзходство,
което унижава и злоби !
За туй, че прекалено ме обичаше
и преданна ми беше ти до гроб
затуй те отсранявам аз от пътя си
за да се чувствам пак човек и горд!
Не мога да се примиря,
че си свидетелка
на мойто каменно сърце
ще търся друга Джулия съвременна,
която не поглежда туй небе,
а лозето, богатството и практицизма
що среща се във наший век,
и блясъка на златото
по-ярък от мечтите
какво за мен е влюбений човек ?
Жулиета -
Жесток Ромео, нека Бог те съди,
той всичко вижда, как,
живещи на земната планета
човекоподобните в бетон и вар
са вкаменили своите сърца
и са лишили своя дух от обич,
обречени на вечна нищета...
Ромео -
Аз тръгвам, Джулия, че няма време,
достатъчно говорихме със теб,
а шурито ме чака да ореме
и да разчитаме на скъп късмет !
Жулиета -
Любов и космос,
как е невъзможно
и как презирам те, о, век жесток,
отнел ми най-красивата илюзия
да бъда Жулиета
женствена и нежна,
разтапяща от огън във страстта.
Когато те открия, теб Ромео,
такъв, какъвто виждам те в съня
и след като отпия глътка обич
спокойно нека да умра !..
м. Май 1989г.
-
* КЕРВАНА НА МЕЧТИТЕ *
-
И като всички грешници в света
-
осъждаме душите на страдания,
-
сърцето стенещо в разбитата мечта
-
се мята клето във ридания...
-
Мираж е любовта,
-
тя винаги е сянка, която бяга мълком
-
в незнайната тъма,
-
откажеш ли да гониш,
-
обърнеш ли се ти,
-
я виждаш, че тя тича
-
по твоите следи...
-
Тогава ти се спускаш
-
в обратната страна,
-
защото изморен си
-
да гониш любовта.
-
Така това движение
-
с невидима ръка
-
Спасителят нас води
-
в неизвестността.
-
А ний, подвластниците на неговата воля
-
везните щом наклони Бог
-
да любиш или не,
-
ще наведем глави, сълзица ще отроним
-
и ще прошепнем вечното “прости”
-
Тъй дълъг е кервана
-
във него ний вървим,
-
а уморихме ли се вече
-
то нек се отстраним!
-
Че тоз керван е само за сърцата,
-
които се обичат от душа
-
и хванат ли се здраво за ръката
-
едничка би ги разделила сал смъртта.
-
Осъдена със теб е любовта ми
-
но вярата ми ти не разгроми,
-
че може друг ръката ми да грабне
-
и кервана пак със новите мечти...
-
1989 г.
* ЕСЕН НА СЕЛО *
-
В тихото балканско селце на края, най-накрая от където започва високия “Гяур баир” в Троянския балкан се намира романтична къща с двор и градини с каменни калдаръми и плочи под лози натежали от тежки гроздове.
-
Вечер небето е осеяно с много звезди, където се очертават съзвездията “Орион” и “Вега” и всички други, щурците започват своя нежен концерт, а въздуха мирише на изсъхнало вече сено складирано в дъното на двора под навеса.
-
Лек полъх на ветрец напомня за приближаващата есен, а пътечките са обсипани със жъли окапали листа.
-
Сутринта е свежа, малко хладна и покрай нашата къща минават стари жени завързали товари на гърба си и държащи плетки в ръцете си.
-
Тук хората са много работливи и за тях единствения смисъл на живота е само трудът.
-
Изкачиш ли се на баира се вижда цялото село, кулата с часовника сред мраморния площад и нашата къща с цялото имение от сливови градини и ливади на площ 10 дка. В различните нюанси светло-жълто, оранжево и кафяво са склоновете на все още зелените баири допълващи красивия етюд на есента...
-
Тишина и спокойствие цари тук в този закътан оазис. Човек може с часове да стои и се наслаждава на природата, да диша чистия балкански въздух и да съхрани всичко добро заложено в душата му. А после, когато се прибере във вътрешната одая постлана с разноцветни губери да посегне към белият лист и напише всичко светло и възвишено.Тази удая има малки прозорчета със железни решетки и по вътрешния интериор със ъгловия шкаф и дървени ракли наподобява тези от Тетевен и Копривщица отразили любовта и българския дух към духовните ценности на народа ни.
-
Над едно легло позлатена икона “Св.Панталеймон” величествено наблюдава философията на времето, а над другото-Бог
-
Исус държи фенер в ръката си и дава светлината, истината и любовта на света. На кръглата старинна висока масичка постлана с битово каре са наредени двете книги на родословието. Една миниатюрна дърворезба напомня един отдавна преминал период на геоложки проучвания на Поморийското “Свещенно “ езеро.
-
Далеч от суетата на града човек наистина може да опознае себе си и да се стреми само към хубавото и ддоброто. При ясно време от другата стая се се вижда телевизионната кула на “Юмрук -Чал”
-
Времето по някога спира и само леко отронения лист понесен от ветреца показва динамиката на времето и на нещо, което вече си отива, на младостта и настъпваааащата есен.
-
м. Х.1990г.
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!