Стихове от стихосбирката “ИЗБУХНАЛИ СЪНИЩА”
от Павел Боржуков – Боржи - трета част
* П Т И Ц И Т Е *
-
в човешкото сърце. Чрез тях душите намират общение преди да се срещнат Отвъд.
-
Все пак Любовта е първа. Истинската гнезди, а
-
“кукувичата” се загнездва. Сърцето не винаги я разпознава.
-
Поезията зачева винаги с любов, но стига до
-
сърцето само ако е истинска.
Любовта и Поезията са птиците, които гнездят
-
Някъде в пътя си всеки
-
винаги някого среща -
-
толкова много пътеки,
-
само една е насреща.
-
Всеки във себе си носи безкрая,
-
с любов, нелюбов или смърт,
-
никога никой не знае
-
кой срещу него е тръгнал на път .
-
Може би идва преди и отвъд
-
нашето време и тази вселена,
-
тъй вместо звездно безсмъртие
-
капка любов е за нас отредена .
* ВМЕСТО БЕЗСМЪРТИЕ *
* Г Р Я Х *
-
Човек отглежда в себе си
-
и мъката на някой друг.
-
Фалшиви думи за любов
-
изречени в гореща нощ
-
или предателство полято
-
със чаша тръпно вино
-
утайват доживотна мъка.
-
Подобно кукувица
-
я снася в нечие сърце -
-
гнездо на влюбен гълъб
-
и “причистен” си тръгва.
-
Остава другия човек
-
с излюпената мъка
-
с единствения тежък грях,
-
че някому е той повярвал.
-
Нима светът е разделен
-
на “гълъби” и “кукувици” ?
* СВРЪХ НОВА *
-
Любовта ти бе тъй ярка,
-
че взриви тъмнината,
-
изгори пеперудите,
-
ослепи светулките,
-
а прилепите скимтяха
-
и нямаше къде да се скрият.
-
Нямаше никъде нощ
-
и нямаше изгреви,
-
нито пък залези.
-
Единствена грееше ти
-
след Големия взрив.
-
В мен въздъхна денят
-
и умря обезсмислен.
-
* С Т Р А Х О Т Б О Л К А Т А *
-
От чувствата
-
на влюбените преди мен
-
направих диаграма.
-
Изучих лудата и крива
-
и всички отклонения.
-
Разсъдих над възторзите
-
и проследих нелепото,
-
безумно отчаяние.
-
Нали бе нужна сигурност , все пак,
-
преди да сложа всичко
-
във нечий ръце ( или крака).
-
За туй доброто в късното ми раждане
-
бе опита и любовта с гаранция,
-
нещастието пък -
-
безсилието да се влюбя .
-
* П И С М О *
-
Пари се, либе, сявга печелят ,
-
младостта е, либе, еднъж на
-
на света. (Народна песен )
Любов моя, моя първа обич,
последното писмо ти пиша,
макар да знам, че нямо ще остане -
без отговор, без глас и прочит.
Приижда дълга, празна нощ,
по-празна съм от нея само аз.
Луната е изплезела език,
а вятърът допрял лице в стъклото
немее с твоя глас.
Навярно е дошъл от същата земя,
в която ти отиде сам
да търсиш щастие за двама.
Не те дочаках -
като вълчица самотата
прегриза пъпната ми връв
във нечие леговище.
Увълчих се да те забравя,
но дал ли си сърце с любов
назад не можеш да го вземеш.
Сега се моля не за прошка,
а за тебе -
Бог да ти дари забрава
и любов.
Преваля нощ.
Луната е прихапала език,
а вятърът
все тъй немее с твоя глас.
-
* В Я Р Н О С Т *
-
Несподелената любов е до живот,
-
без право на помилване,
-
във нея тлее пещерният огън,
-
зачеващ идното прераждане.
-
Не вярвам в клетвената обич,
-
във верността “завинаги” -
-
звучи като присъда
-
да бъда страж, а тя в тъмница.
-
Единствено да бъда верен мога
-
в несподелената любов -
-
за цял живот, до смърт,
-
без право на помилване.
* П Р И З Н А Н И Е *
-
Недей измерва любовта ми
-
със липсата на нежност !
-
Неродена още моята ласкавост
-
се сви във пазвата на таралеж
-
и грубостта ми бе единствена
-
надежда,
-
с която пазех мъжкия си глас.
-
Затуй е приглушен
-
от неми викове,
-
когато те упреквам,
-
затуй е вкаменен,
-
когато те любя,
-
и трепери нажежен
-
кога, сънувам, че те няма.
-
Затуй...
-
дано да разбереш,
-
че грубостта ми е скала,
-
в която съхраних
-
ненапита нежността си,
-
докато търсех твоите устни.
-
* П Р Е Д П Р О Л Е Т Н О *
-
Първо от тебе ми дъхва на пролет
-
с бликнали някъде ручеи,
-
с южния вятър, който неволно
-
пали в косите ти рижаво чудо.
-
Сещам отново искрици в смеха ти
-
блеснали с птичия прелет,
-
чиста земята (даже в греха си)
-
ляга във злачна постеля.
-
Питам се пак ли сърцето ми
-
лудва с измислено чудо?
-
Въпреки всичко е пролет и ето -
-
цъфват в очите ти люляци.
-
* У Г Р И З Е Н И Е *
-
И най-щастливият е малко тъжен -
-
във споделената любов
-
единият обича повече.
-
Везните ни не висват никога
-
във звездно равновесие,
-
затуй не те коря,
-
че често аз съм сам
-
във своята лудост.
-
На мен ми стига, че те има
-
и някак си щастлива с мен,
-
но ми е малко тъжно,
-
че аз съм по-щастливият.
-
* НОЩ НА ЧУДЕСАТА *
-
Луната е вдъбната стъпка
-
от конско копито в небето,
-
замръкнал сред Млечният път
-
небесният табор разпряга конете.
-
Над морното село припада часа,
-
във който претихват щурците,
-
тогава се случват безброй чудеса
-
насън и на яве в душите.
-
Самотно, сънливо звънче
-
подрънва във унес на двора,
-
а горе вечерница будна тъче
-
чеиз до зори неуморно.
-
Но зведния табор заспива,
-
проглеждат тревите с роса
-
и спира до мен самодива -
-
нали е нощта на безброй чудеса.
-
* ДЪХ НА ПРИТАЕНО ВИНО *
-
На Веселин и Таня
-
Дали в сърцето ти ме още има
-
такъв, какъвто влязох там -
-
със дъх на притаено вино
-
и жрец намерил божество и храм?
-
Дори и най-доброто вино
-
понявга прекипява във оцет
-
и любовта ти, може би, любима,
-
ще прекипи във твоето сърце.
-
Кръжат невидими звездите ни
-
и аз не знам дали ме още има,
-
но знам – любов дори да прекипи
-
остава притаено вино.
* МЕЧКАРСКО ХОРО *
-
Сто скитащи мечки на воля
-
кръстосват горите в Пирина,
-
пет нощи молитвено моля
-
луната да слезе пак синя.
-
Край синия огън мечкарят
-
допива кратунката с вино,
-
прегръща гадулката стара -
-
така се прегръща любима.
-
И рукват светулки над Пирин,
-
танцуват там звяр и човек,
-
Голямата Мечка напира
-
към звездния кошер със мед.
-
Достигнал луната на ръст
-
мечкарят не спира да свири,
-
додето се скъса лъкът.
-
Сто мечки със него в Пирина
-
са сетили същият дъх
-
на руйното мелнишко вино.
-
* С Ъ Н Я Т *
-
Сънят е черно – белият живот, изчистен от грима на цветовете . В негатива му се запечатват истини
-
на дните, които човешките сетива и разум често подминават, а после кондензират в китайски капки.
-
Те отекват като изстрели в съня, докато избухне оня страшен взрив на съвестта, след който сме осъдени на доживотно бдение. Дори и само за това,
-
че сме били безмълвни свидетели на тези истини.
-
Сънят е будният живот на съвестта.
-
* ИЗБУХНАЛИ СЪНИЩА *
-
Векът набира скорост на скала
-
запокитена
-
по хребета на времето,
-
зад него зейналият вакуум
-
вдишва
-
песъчинките на стародавните
-
часовници.
-
Увлечени връхлитаме
-
в пространството на новия синхрон,
-
предишното
-
се дави с вик във вас
-
и болка изтича с любовта.
-
Предишното с билиони пипала
-
захранва клетките в зачатие,
-
а мозъкът набъбнал от флуиди
-
превръща
-
гените ни в бройлери.
-
Векът е тъй прецизен
-
лекува раните без шевове
-
и притъпява болките
-
с упойката на летаргичен сън.
-
Какво съм аз без болка
-
и без жива рана,
-
която ми напомня, че съм смъртен,
-
без вик, със който се надявам
-
да се родя или умра?!
-
През рехавата сянка на съня ми
-
прилитат прилепи с бръмчене-
-
безкрили мисли излетели
-
от хауса на миналия ден.
-
Със хищни знаци на крилете
-
пикират клюнести бомбардировачи
-
над селища , блата и кладенци
-
усетили воня на леш и нефт.
-
А в моя мирен и забравен град,
-
където оцеляваме по бедност,
-
прелитат само прилепи с коли
-
забързани назад към пещерите.
-
Там, някакъв човек на светофара,
-
навярно полудял от глад и срам,
-
се смее крачещ на червено
-
срещу клюнестите лимозини.
-
Една премина на форсаж
-
и пътем го отнесе от платното,
-
видях усмивката му да избухва
-
на хиляди парчета поломена.
-
Започвам да ги слепвам във съня си
-
с парчета от Ирак, Аточа и Беслан,
-
но истини в напиращият ден
-
избухват пак във черно-бяло.
-
Един слепец като сапьор
-
опипва всяка плочка -
-
аз бързам,
-
зажумял от светлина
-
и нямам време да го спра.
-
Едно дете надвисва от етажа
-
след своите книжни лястовици.
-
Пак бързам
-
и не секвам детската игра,
-
защото нямам време да се спра.
-
Един пиян ме назова по име -
-
не го познавам по гласа,
-
а нямам време да го видя.
-
Неистово забързан
-
се спирам във съня си
-
след летаргичен взрив
-
и търся път да се завърна
-
към болката и корена.
-
Къде да се завърна -
-
не съм ли сам изтръгнал
-
своя корен?
-
Това, което бих оставил
-
страхливо е последвало слепеца,
-
потърсило опора
-
от пияния приятел
-
в гнездо на книжни лястовици.
-
Аз искам да се спра,
-
но почвата сама под мен
-
не спира да се движи.
-
Внезапно преминавам
-
покрай Старата стена
-
и чувам викове на войни
-
от прежни времена.
-
Слепецът я опипа и въздъхна -
-
започваше алеята,
-
нататък беше ясно.
-
Гърмежи някъде вибрираха,
-
а пресният бетон под тях потъваше,
-
отстъпваше височина
-
на новите стени и хората.
-
Подгонена от детски пръсти
-
Бяла лястовица
-
кацна на приведения гръб.
-
Човекът се изправи,
-
в миг дланите омекнаха,
-
подхванаха детето
-
и го издигнаха крилато
-
над стените и над хората.
-
Най-сетне бях заспал.
Павел Боржуков – Боржи – Стихове от стихо-
сбирката “ ИЗБУХНАЛИ СЪНИЩА” - трета част
2005 г.
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!