Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.09.2012 20:41 - СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО
Автор: kolevm38 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1193 Коментари: 0 Гласове:
1



v

 

СТИХОВЕ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО

НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ / 1940 – 2012 г. /

Стихове от стихосбирката “ ЕШАФОД “ - 1985 г.

Трета част

 

# Б Р А Т Я #

Сив квадрат. Поизбелели щори.

Вън – следи от някой дядо Мраз.

Ще отворя белия прозорец,

ала пак затворен ще съм аз.

Аз не сън в пространството захвърлен,

топлината ме докосва в гръб.

И домът ми винаги е пълен.

И не ме е заболял зъб.

Стаята на ябълки мирише.

Чака незапалената свещ.

Щом душата пожелае – пише.

Няма тук една излишна вещ.

Някой път ме натъжава песен.

Някога разсмива ме сълза.

Тясно ми е в стаята, но нейсе.

Просто няма, няма, няма зар.

Всеки може всичко с мен да прави.

Пода ми представят за таван.

Пращат ми по нявга много здраве.

Дарбата ми вече е талант.

Много важно ! Дигнали палати !

Зле ми е от тяхното добро.

По-добре да бъдем просто братя,

вместо да сме братя по перо.

 

# # #

Глухарчето лети

към други светове.

Природно е против

природния човек.

И в две полукълба

то внася полутон.

Подобно акробат

се извесява то.

Усмивка го следи,

разпъва го на кръст.

Отлита то, преди

да го досегне пръст.

И в дългия летеж

към бог и небосвод,

глухарчето е свещ

на някакъв живот.

Ти своя миг спестен

му вдъхваш, но защо.

От въздух не расте,

а се смалява то.

 

# # #

Ако от мен до тебе е далеч,

какво е от земята до небето.

Ако е изблик мерената реч,

дали успява всеки му да свети.

Дали мигът ще продължава цял

в живота къс, в безкрайната въздишка.

Дали поетът вече е умрял,

щом безсърдечно за сърцето пише.о

Ако обичаш, ти не си надвит.

С целувката целувка се лекува.

По някога животът става бит,

поезията делнично битува.

И в тази атмосфера на прилежност,

на мъчно припечелени пари,

поетът трябва да живее нежно,

духът си горделив да усмири.

Той трябва като риза да прилепне,

да бъде като песен мълчалив.

Ако живота свършва се нелепо,

то значи е нелепо да си жив.

 

# # #

Трябваше да триунфираш вече.

Трябваше да бъдеш на върха.

Трябваше да си гласът и мечът

на приятелството и страха

Само че в живота тъй не става.

Друг ще триумфира вместо теб.

И додето ти си се смалявал,

някой друг невидимо расте.

Ала как е хубаво да имаш

цялата земя за зестра ти.

Да си най-обикновено име

с робски тайни, с крепостни черти.

Да ти свети месецът абстрактен

и любов да ти тежи до гроб.

И да се втвърдяват твойте лакти

на чиновническото буро...

Не бъди на първия, на втория,

Но звездите свои запали.

И записвах простата история

на гиганта, който се смали.

 

# # #

Все мъгла. И невидими къщи.

Грозен път, изведнъж състарен.

И снегът край дома като пръстен.

Този зимен и скучен обем.

Не, не ми е додеяло още.

Чакам някой да тропне отвън.

Синеоките коледни нощи,

синеокия коледен сън.

Чакам кротка усмивка на прага,

рецитален един благослов.

И лица, като детството драги.

На снега добродушния слон.

Ала всичко това е съновно,

глупост някаква, цвете в ковчег.

И дори е напълно възможно

не човек да погребват, а век.

 

# З А Н А Я Т #

Ти си кротък и умен,

ти си тъй талантлив.

Произнасяш думи

съвсем като жив,

Ръкостискаш кратко,

успокояваш.

Забравяш гладко,

обичаш правилно.

От високото чело

на високите мисли -

пада твоето село,

а ти пак невредим си.

Нямам твоята лека,

либерална ръка.

Не съм изпекъл

занаята така.

Колко пъти съм плакал,

как съм лягъл горчив.

Не врази, а приятели

ни избождат очи.

 

# Е С Н А Ф С К О #

Бяла съм, бяла, юначе -

носи се връх баира.

Пее жената, така че

въздухът сякаш умира.

Пее и радостно ходи,

ходи, тревата се чупи.

Казват, че имало моди,

сноби, еснафи, клубове.

Казват, че има приятели,

зад телефоните скрити.

Че очилата са матови

не за да крият очите.

Казват, че тиха поезия

тихо гърми в тишината.

Че награждавали с фесове,

ако е тиха главата.

Пее жената ,не знае

как е далечна и здрачна.

Пее жената, това е.

Нека юнаците плачат.

 

# В Я Т Ъ Р #

Дали от въздрастта това е,

или е застаряващ сън:

обхваща ме страстта да вая,

макар ваятел да не съм.

Обхваща ме неотразима

вечерна черна суета -

да имам глината, да имам

възможност да строя света.

И може би – да ме похвалят,

да кажат: той е талантлив.

Наистина ли е печално

да си поет и да си жив.

Да имаш простите неволи

на опростения човек;

да страдаш и да легнеш болен,

да вярваш, че ще има лек.

Това е глината – усмивка,

сънливо връхче на писец,

метафора като извивка

и тръни за един венец.

Да, мек е пръстът на съдбата.

Не виждаш никои очи.

И всичко на света е вятър.

Но как да го изобличиш.

 

# М Ъ Г Л А #

Сред капчиците на мъглата

минава тънък силует.

Студено е и овехтяло

във селския ми кабинет.

Живее простата вселена

единствения си живот.

Студено е от теб до мене.

Студено е от под до свод.

И аз почти не различавам

предметите на моя кръг.

Към лампата се устремява

въздишката ми като стрък.

Като единствен, стародавен,

забравен спомен , че сън жив -

в отблясъци на чужда слава,

в прекрасни като стих лъжи.

Жестоко е, като го мисля,

ала сърцето го твърди:

Врагът е винаги безчислен.

Приятелят е все един.

 

# Р О Б И Я Т А #

От никого не чествани

студени зимни дни.

Естествено естествени

студени старини.

Това са януарските

приятелски слънца.

И къщичките ,царските,

със просешки сърца.

Как болно е наистина,

че в пътя заледен

внимателно изчистени

минават ден след ден.

 

И ние се разписваме

със звук не доловим

в цветчетата и диплите

на някой скъп килим.

Сред паяжини крият се

добрите ни дела.

И няма край робията

зад гордите чела.

 

# М А Р А Т О Н #

Може би съм проникнал дълбоко

зад студените умни чела.

Може би небесата са много

и са мънички всички дела.

Ала всичко е правено с мярка:

дума, поглед, омраза и жест.

Триумфирай под своята арка.

Изкови в Маратон своя вест.

Нека всички мъже-атиняни

да те видят в големия ччас.

Ние всички сме бого избрани,

но Човек е един между нас.

Той живее нечут и незнаен,

недостоен за почет и сан.

Трябва някой да плаща до края,

от достойния Зевс прикован.

 

# Р У Е Н #

Ти , търновоподобно село

в притихналите небеса.

Живеят думите отделно

от странности и чудеса.

Тук писъкът на стари порти

кънти в отвесните скали.

Тук храбростта намира хора

и болката до връх боли.

Въздишката оставя диря

по улички и по къщи.

Тук, в тишината на всемира,

дохожда като смърт нощта.

И грижите на урбаниста

изглеждат артистичен жест.

Ти мачкаш с нервни пръсти листа,

но утре пак ще бъде днес.

 

# Х В Ъ Р Ч И Л О #

По свечеряване, по камък

от сто епохи потъмнял,

по тихата, безумна памет

на разстопения метал,

по нечовешката въздишка

на мрамора очовечен,

по мъничката първа книжка -

върви един огромен ден.

Вървят потиснатите чувства

на неграмотната ми плът.

Вървят безпътните изкуства

по начертан отколе път.

И хората вървят, стократни

сред майския внезапен дъжд;

и светят зъбчетата златни

на рано изкласила ръж.

Непощадени от сезона,

миришат думите на под.

И слънцето като икона

виси на топъл небосвод.

И ти, поете, вдъхновено

вървиш от равнина към връх -

едно хвърчило, закачено

на тънката световна връв.

 

Стихове от стихосбирката “ЕШАФОД” - 1985 г. -

Трета последна част.

НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ / 1940 - 2021г. /

 

 

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!





Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolevm38
Категория: Изкуство
Прочетен: 10317160
Постинги: 7858
Коментари: 2111
Гласове: 1991
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031