СТИХОТВОРЕНИЯ НА ПОЕТИ ОТ ВРАБЕВО
ХРИСТО ЙОАКИМОВ – стихотворения от
Стихосбирката “ В Е Ч Е З Н А М “
# К Р А Ч К А #
Искам да вярвам:
всяка крачка,
която правим
във времето,
може да носи въздуха
на приятелската дума.
През лятото ще събираме ручеи,
без да знаем,
че сме в началото на реката,
която преминава
покрай изоставени селища
и покрай влюбени !
# КОГАТО БЯГАШ #
Тишината става
все по-крестяща,
когато бягаш в нея.
Звуците
могат да бъдат искрящи,
но не за мен, Боже,
не за мене .
# О С Т Р О В #
Последните лъчи на залеза -
светулка на деня
във идващия мрак.
Да тръгнеш към доброто на нощта
напомня тя.
Като лодкар да бъдеш мъдър,
като фаропазача -верен.
# МОРЕТО В ТЕБ #
Застиналите риби на крайбрежните скали.
След будна нощ ,в която
напевът зимен на вълните
достига до разцъфнали фиданки.
Премръзналата самота на нашто утро.
И в края на пейзажа – забравена любов.
И камъкът,
на който с крак горещ си стъпила.
Напомнят те случайния ми порив
към сърцето ти
и твоето безразличие към силата !
# Г О С Т У В А Н Е #
Смутен , изтръпнал от вълнение,
посягам плахо към кафето
и в него търся свойто право
да бъда тук,
с очи на влюбен да те гледам.
Оттатък, зад терасата,
във морската вода снишен,
денят посреща мрака...
Оставам тук и без да питам
бера цветя от твоята градина !
# П Р Е М Ъ Л Ч А Н О #
Държа те в ръцете си
с чувството, че нося на длани
изкуствено цвете.
От него падат мъртви листа,
които земята никога не е раждала.
Как тогава ще докажеш,
че си пръст, слънце и вода,
от които тръгва животът .
# П Ъ Т #
По-добре е да има
потаен камък срещу ми
и да не зная
дали ще бъде пристан на поток
или препятствие на моята пътека.
По-хубаво е да не зная своя път
и да го гоня,
тъй както дъщеря ми- пеперудите.
И да гори сърцето ми
от въздуха безумен !
# БЪДИ ВНИМАТЕЛЕН #
Ще вървиш...
Ще дърпаш хвърчилото на своя делник.
Ще търсиш ръката на случайния порив.
И както се люшкаш
между книжнината и живота,
така неусетно ще впримчиш слънцето
в бръчката на своя отегчителен ден,
че дори няма да усетиш
как ще го обесиш.
# Е Д В А Л И #
Рано сутрин
в росата навлизам
все още
с белег на нощни кошмари.
После
слагам дежурна усмивка,
излизам.
Кой е истинския в мен
дали ще познаят ?
Едва ли !
# ЧОВЕШКИ ЗА СЪЗДАТЕЛЯ #
Надвесвам се над много ветрове .
Да пази Бог, не съм Създателя.
Вървя сред живите със тихия рефрен,
че заради него по някога човек си пати.
Защо се взирам в техния хазарт,
че могат всичко да подреждат.
Нали на тази обща полоса
и ние носим някаква надежда.
Надежда, че в техния поток
дори светулката си има право
да каже на всемогъщият им Бог,
че той по някога създава драми.
Не е ли драма в днешни времена
да лъскаш ореола им светлинен,
след като встрани от тази светлина
лежи поне един невинен.
# САМОИРОНИЯ #
И пустотата има цвят.
Защо го нося винаги във себе си?
Каква невинност носи вечния ми глад
за да бъда ваш ! А вие ми се смеете !
Кога покълна този взрив във мен -
във длани доброта да стискам,
поднесена пред тлъстия ви ден?
За да получа сетния ви присмех !
# П Р Е Д Е С Е Н #
Идва вече твоят сезон, поете !
Изтъкан от лятото с кукувича прежда.
Всички пориви и мечти са засети.
Само едно око студено се вглежда
в сивотата на дните, останали от лятото.
Сега, сега е сезонът да вдигнеш ятото...
Ако ти е останало малко надежда !
# М Л А Д И М А Й К И #
Под небето на врабчовия хор по дърветата
с целунати от бебешки устни гърди,
пият кафе със сладката умора в сърцето
след нощната тръпка на любовните игри.
В количките-ведрина в очите на малките рожби.
Отстрани-мъжки погледи, с желания налети.
А аз ги гледам с притихнала дядовска грижовност
и се моля на Бог над тях винаги слънцето да свети
# С Т А Р Е Ц #
Стои на пейката в пощурялото от слънце село.
Нозете крехки, очите -болно потъмнели.
Дали си спомня днес той дните полудели
на свойто детство? Шепти денят. Едва ли.
И въздухът е твърд от предчувствие за вечност.
И зеленината посивя от лоши мисли.
Къде ли аз не търсех на живота истини,
и ето ги, стоят пред мен на пейката,докрай
човечни.
Изграждам бързо в себе си пиадестала
за стореното в неговото олисяло дело.
Но той е още жив, шепти ми Бог, не изпреварвай,
не бързай с твоите измислици за някаква си
вкаменелост.
# З Е М Н О С Т #
На село, по-близо до разрухата,
където много къщя не дишат под небето !
Тук друго име има на града скуката,
по-точно:бързо те опитомява земното.
Бръшлянови двери с целувка на вечното.
И скръбни вести от селска камбана.
Тук дълбае на суровата дума длетото.
За превземки тук място няма.
Ако видиш подадена длан от селяка
отпусни душата си градска.
Тук смъртта по-спокойно те чака.
Боже, колко е хубаво, дори – адски !
# П Р И З Н А Н И Е #
На майка ми
Не, не е възможно
да изгреба цялата тъмнина
на тази нощ,
за да стигна до теб.
Не, не трябва
да пеят винаги ручеите,
за да усещам,
че е близко твоят глас.
Вървят самотни момчета по света
и носят сърцето
на майчината доброта .
# М Н О Г О Т О Ч И Е #
Оставих си лятото,
за да записвам
като в дневник
изгреви, багри
и песни на ручеи.
Дойде есента.
Времето-орисано.
А в дневника – многоточие .
# В И К #
Сезонът на мъглите ми подсказва -
към залез тръгва моят ден.
На скромната трапеза на часа ми
лежи илюзията на мокрия рефрен,
че някому все още аз съм нужен.
И в тази толкова измамна тишина
забравям светлите слова ,
че има вик, последван от вина.
# О Т М И Н А #
Отмина вече песента на коса.
И прилепи в живота ми летят.
Едва душичката си нося.
И вече не ме плаши думичката смърт.
От утрото до заника-еднакви нрави.
Еднакъв сън в задушна нощ.
И сливат се в поток безкраен
сърце и порив с чувството,
че си добър или пък лош.
Безвремие ! Ти цял живот диктува
на моите часове и дни.
И дяволът сега със теб ликува !
Не чакай прошка в мойте старини !
# НЕ МЕ КАРАЙ @
Не ме карай да вярвам
само в една звезда.
Не ме принуждавай да избирам
само една посока.
Не съм дошел
на този свят,
за да погълна в себе си като звук
дори един единствен вопъл .
# ВЕЧЕ ЗНАМ #
Събирам небе за болничната стая.
И в аванс – приятелски думи.
От тук нататък трябва да зная:
няма да има печалба, а само ще губя.
Събирам радост, но къде ще я дяна.
В клетка на болник тя ще линее.
Дано само тяме предпази
от глупостта – към здравите да злобея.
Страшен знак вече виждам в небето.
И е време за земна раздяла.
Ще оставя на моите деца нещо, което
те сега не биха разбрали.
Ще им махам от някъде в техния спомен.
И дано видят сълзи в очите ми.
И ще бъда безкрайно доволен,
ако чуя: Сбъркан татко, но все пак го обичахме !
Стихотворения от Христо Йоакимов от с. Врабево
в стихосбирката “ВЕЧЕ ЗНАМ “
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
