v

НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ

 

/ 1940 - 2012 г. /

 

 

П О Е З И Я

 

Безумството на умния се вижда

единствено с окото на слепеца .

Ако вървиш по нишката на паяка

не значи, че си паяк ти самият .

За чужди грехове не бивай грешник ,

но ако тъй потрябва – направи го.

Безумството ще озари окото ,

че то от мъдростта е ослепено

# # # # #

 

Ако потърсиш някой ден утеха

ти знай, че никога не си я губил,

животът с друг живот си отмъщава

и краят огледало е на края .

Ако познаеш някой ден , че ти си

човекът, който цял живот те плаши ,

вземи се ти в ръце, бъди си майка

и нежно в страховете си приспи се .

# # # # #

 

 

Далечното раздалечава

и близкото не ни сближава,

и облакът претекст е само

за своето богоявление.

Не може никой да е капка

и капката дори не може ,

нещата нямаше да шепнат

ако могъл би да ги чуеш .

Какъв е смисълът да патиш

щом краят ти те извисява,

тъй между две случайни дати

чертичката те зачертава.

# # # # #

 

 

 

 

Отнемам ти всичко, което нямаш .

Отнемам ти онова, за което

не си и помислял. Отнемам,

понякога възелът е възхищение.

Понякога покривът е покруса,

понякога дребното е височайше,

гледа право към себе си,.

Усамотява се, скалъпва алиби.

Аз съм един престъпен тип.

Съчинявам комбинации, излизам

мокър от водата, рисувам имена,

сбогувам. Бих искал да зная.

Но това е нишка от паяжина,

може би дори не е нишка,

не и мисълта за нея , може би е

точно онова, което ти отнемам .

 

 

# # # # #

 

Тишина , като пазва и радост.

И небе от топола.

Нежна дума разнежено пада

до леглото, леглото е голо.

Всичко тук е съвсем безвъзвратно,

има сълзи, но няма очи .

В дъжделивото есенно лято

оперетно пейзажът личи.

Любовта е балконна и строга,

с тихи чехли, пране и таван.

Любовта е от огън до огън,

и кръгът – изнапред очертан.

На фасадите погледа стъклен

неотменно прониква във мен.

И трудът ми е черен и пъклен

като надписа “ Вход забранен “.

 

# # # # #

 

• * КРЪГОВРАТ НА БОЖЕСТВЕНОТО *

• ----------------------------------------

•  

 

Ако връз злото падне твоята сянка

ще стане двойно то, бъди си слънце,

ала под себе си недей застава ,

от всичко се пази, което бил си .

Ако ли зло изпрати бог връз тебе

стани съсед на злото, съхрани го

та някой ден, когато бог те вземе

връз някол друг поет да го запратиш .

 

* * * * *

 

• * Н Е З А В Ъ Р Ш Е Н О *

• -------------------------

• Аз учех се от себе си по нявга

• уроците неравностойни бяха .

• Сгрешен бе принципът на минарето

• макар да бе на мрака дух и къща .

• Обичах разговарящите устни

• и глухото ухо ми беше сянка .

• Съзирах съзаклятие там дето

• умът се кланяше на глупостта си.

• Нещата бяха тъй разполовени ,

• че просто се взривяваха при допир.

• Не исках да съм част от таз невинна

• война дори и тя да беше моя.

 

* * * * *

 

 

 

* НА МИЛОШ ЗЯПКОВ *

• -------------------------

 

Ако трябва да летиш ти трябва

изпърво да си бил човек да следваш

туптящото сърце на мисълта си

дори кога умът ти я забрави.

Безумството на птицата тъй нежно

чертае правоъгълници кръгли,

не знам какво е тя духът или пък

щастливата метафора на някого.

Нещата проумяват, че неща са,

кой вижда на началото си края.

И смисълът на тялото е в туй, че

духът го някой ден освобождава.

Ако извадиш млечния си спомен

от себе си се ти раздалечаваш.

Тъй кратък е животът на детето,

че само в старостта си то дете е.

* * * * *

 

• * ВОДНО КОНЧЕ *

• ------------------

 

Видях го обръча да свива

над капчицата мимолетна.

То бе тъй нежно и свенливо,

че капката дори не трепна .

Бе оживяла скъпоценност

с крачета, в капката обути.

Не разполагаше със вечност,

но разполагаше с минути.

Не знаеше, че любовта му

ще стане облаче от пара,

но знаеше дори цитати,

от някакви поети стари.

Крилцата му трептяха нервно,

не щеше облаче, а капка.

Видя, че слънцето я мерна,

но то престори се на шапка.

Бе сякаш битката за Троя ,

а не за капчицата плаха.

Тя можеше и да е твоя,

но ако тия бе изплакал.

* * * * *

 

• * В Р А Б Е В О *

• ---------------

Да се отпуснеш като нощта,

обяснен , но все така тъмен .

С един топъл Троян в главата,

по един балкан стръмен.

Да почукаш на всяка врата,

всеки дом да ти стане роден .

Да намериш забравени шарки

по тавана и пода ....

Колко трудно сега изглежда

това връщане в късен час.

Тая мъничка гола надежда

в един пътпъдъков храст.

Някакво свято, безмерно чувство

към родния край те блъска.

Ти устояваш на изкуството,

ала Врабево те разкъсва.

Изоставено , здряло и свидно

във средата на юли -

ще те намери, дето да идеш ,

с едно пясъче на една улица .

 

* * * * *

 

СТИХОВЕ от Николай Заяков -

поет от Врабево

/ 1940 – 2012 г. /

 

 

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

 

 

 

 

•